Радина Кърджилова е Беки в компанията на лошите момчета, които гледат много лошо в “Тилт”
23 Януари 2012, Понеделник
Наближи ли зимата всяка година в България се пуска един и същи филм: аха-аха и страната ни е на прага да бъде номинирана
Автор: Пролетина Николова nikolova@desant.net
за Оскар в категорията за чуждоезична лента. Че и даже да спечели. Дописки по вестниците, оптимистични репортажи по телевизията, интервюта по радиото. Ако човек им обръща внимание, може и да остане с впечатлението, че направо вече сме я взели номинацията, а официалното обявяване на избраните филми в края на януари е само някаква си досадна подробност.
Да се е случило един път – както и да е, а то всеки сезон. И най-интересното е не това, че филмът от България редовно го няма после никакъв не в номинациите, ами и в класацията въобще. А че след година – две даже в страната, която го е произвела, никой не си спомня нищо за него. Не поради факта, че хората не гледат български филми - напротив! А защото не става. Или казано по-ясно: филмът е тъп.
Говори ли ви нещо заглавието “Ла донна е мобиле”? Най-вероятно ще се сетите за прочутата ария от последно действие на “Риголето”. Но това всъщност е име и на един срамен за България филм, който днес никой не помни, а телевизиите даже и не мислят да излъчват.
През 1993 година Нидал Алгафари реши, че е достатъчно да включиш в лентата си една манекенка, която да се мотае насам-натам по дълъг бедър, да е в същото време саката, ама така саката, че глезените й да са постоянно отвън и по възможност разкрачени, и целият свят ще ахне от възхита. Понеже това бе времето на всякакви набези на пастори от близо и далеч, на разни мускулести момчетии, Алгафари вкара и такива герои, омеша ги в един буламач и се получи гювеч.
След това впрегна близки и познати пиари и журналисти да хвалят лентата му и така успя да я дореди до цели две награди от Съюза на българските филмови дейци. Които после я пратиха и на Американската академия като официалното ни българско предложение за Оскар. Днес е спорно дали Алгафари си е повярвал преди 19 години, че е произвел велик филм или лекотата, с която успя да накара куцо и сакато по медиите и в бранша да възхвалява боклука му го е подвела, че на така ще му пляскат и в Ню Йорк.
Номинация, естествено, “Ла донна е мобиле” не получи. Щеше да е чудно, ако беше иначе. Чудното е, че след това се изредиха цял куп като Алгафари с подобни гювечи, които много си вярваха, че оскарите ей-така ги раздават.
Преди две години на дневен ред беше “Светът е голям и спасение дебне от всякъде”. Това клише, надуто с антикомунистически патос може и да е вдъхновило някой китайски зрител, живеещ още под управлението на компартията.
Американската академия обаче го постави на мястото му. А в България животът му е приключил. Няма да минат още две години и никой не би се сетил, че такъв филм изобщо е съществувал. Само някой да не твърди, че такава е по принцип съдбата на филмите, защото запомнящите се ленти, независимо дали са произведени още през 60-те години на миналия век, и днес ги знаят всички.
В момента историята се разиграва пак. В главната роля този път е Виктор Чучков. Човекът е режисьор и съсценарист с брат си на нещо, което, вярно, е с една идея по-добро от “Ла донна е мобиле”, но си остава все в рубриката “боза”.
Един баща – полковник от ДС, има дъщеря, която е влюбена в лошо момче от улицата. Бащата не си дава щерката и гони лошото момче като империалист. После комунизмът пада, лошото момче заминава на гурбет в Германия, а полковникът оглавява престъпна групировка.
Наместо пастори, този път мястото им е заето от паметника на Съветската армия. Щото напоследък стана актуален сред младите, покрай превръщането му за малко в уличен графит. Те това е историята в “Тилт”, актуалното ни официално предложение за “Оскар”. Понеже е пълен с жаргони, има малко секс, а и участват нашумели актьори, филмът към днешна дата може и да радва дечурлигата.
Клишираният му сценарий обаче отрежда ясната съдба: след две-три години ще е забравен. А след 20-30 рулоните със записа му ще мухлясват в някое хранилище, невиждали показване от премиерата му.
За Оскар няма смисъл и да говорим. Въпреки че в момента Чучков извира от всички медии с новини в коя още престижна американска зала бил прожектирал “Тилт” (който авторите много държат да се изписва на латиница, щото на тях кирилицата не им изглежда модерно) и как зрителите умирали от кеф, докато го гледат, резултатът ще е все същият.
Дали кръщаваш лентата си “Тилт” или “Дзифт”, за да звучи адски едно такова чуждестранно в устите на хлапетата, няма никакво отношение към историята на българското кино и към отношението на зрителите.
Ако поне половината от усилията, които сега братя Чучкови влагат, за да ни убеждават, че са заснели шедьовър, ги бяха положили при написването на читав сценарий, може би и да имаха шансове за нещо. Те би трябвало да знаят, че доброто кино не значи до болка познат шаблон.
То не изисква хвалби, нито сценарий, в който непременно вкарваш красива разкрачена момичка и пъпчив младеж край нея, а едните герои са черни като нощта, пък другите – добродушни като пеперудка.
Доброто кино е първо, една много добра история, второ, написана като добър сценарий, и трето – изиграна естествено. Тази година сред претендентите за Оскар за чуждоезичен филм има една такава лента – иранският “Надер и Симин: раздялата”. Който е успял да го гледа, ще разбере защо това заглавие най-вероятно ще спечели. Въпреки ужасната диктатура в тази страна, въпреки религиозния фундаментализъм, въпреки бъдещата им ядрена бомба и въпреки отвратителната цензура, която аятолласите там налагат над творците.
Когато човек е майстор, никаква цензура не е в състояние да му попречи да си свърши работата. И обратно. Та Чучков ще го слушаме и гледаме още месец. След това ще млъкне, докато хората забравят резила. Догодина обаче филмът “Взимаме Оскар” непременно ще го завъртят пак.
