Последното място, на което нощува Горан, е запустяла градина до Старозагорската гара
27 Декември 2011, Вторник
26-годишният Горан Горанов е само един от стотиците младежи, които липсата на адекватна социална политика в България
Автор: Гергана Господинова
и бездушието на хората не е пощадила.
Детството на Горан не е преминало под щастливата звезда на семейния уют, който всяко дете заслужава. От малък той обикаля домовете за сираци, сменяйки поне десет социални заведения. Но идва денят на неговото пълнолетие.
„На осемнадесетия ми рожден ден, директорката на варненския дом „Гаврош“, където бях настанен тогава, ми заяви, че трябва да напусна, защото вече съм пълнолетен и нямам право да остана при тях. Добре, че шефът на полицията се оказа добър човек и се разпореди поне на рождения си ден да пренощувам там и после да си тръгна”, разказва Горан с насълзени очи.
Оттогава започва и още по-тежкия му живот на улицата, от град на град, от село на село. На автостоп е пътувал дори до Германия и Италия в търсене на късмета си. В чужбина хората се оказали по-състрадателни, давали му храна или пък се възползвал от системата на социалния патронаж.
След няколко месеца странстване и живот в мизерия, Горан се връща в България и продължава произволно да обикаля по-големите градове с надеждата да си намери работа и да забрави студените нощи под открито небе. Лятно време се справя някакси, времето е благосклонно, но зимата в суровия студ му е най-трудно.
Молил се е на кого ли не за помощ, но единствено обикновените хорица откликвали на неговия зов. Нито един политик, нито една община или държавна институция не е предприела нещо, за да направи животът на бездомника по-лек. Препращали го напразно от кабинет в кабинет и така и до днес Горан продължава да се лута в омагьосания кръг на порочната държавна машина, която вместо да помага на нуждаещите се, само създава пречки.
„Искам да призова всички социални държавни институции да се сетят, че вън на студената улица живеят много сираци и възрастни хора. Искам да им напомня, че ние сме живи същества, родени в България, и нека те да направят така, че системата най-накрая да заработи”, споделя разочарованието си Горан. Но е категоричен, че не иска да е от онези свои несретни събратя по съдба, които избират лесния начин да оцеляват, просейки и престъпвайки закона. Той иска сам да намери своя път живота и да изкарва прехраната си с труд.
„Мечтая да имам дом и топлина, хубава работа и един ден да се оженя”. Да се сбъднат тези скромни и обикновени, чисто човешки желания, за Горан ще означава, че стават чудеса и мечтите се превръщат в реалност. И той вярва, че и неговата щастлива звезда ще изгрее, ако институциите престанат да третират хората без дом като ненужни и в тежест.
Защото животът на улицата има много лица, а държавата е оставила на произвола хората без покрив над главата си да се борят освен с несгодите и с мизерията, и с тромавата и безполезна социална машина, която работи от 9 до 17 часа, от понеделник до петък.
Но за бездомния всяка минута в студените зимни нощи е въпрос на оцеляване.
