Научният свят отдавна се вълнува и опитва да обясни съществуването на чудните линии и фигури на платото Наска,
Автор: Христина Митева краевед
както и наличието на кръгове в житата... А такива има и в изконните български земи, незабелязани от учените, но отразени в легендите и преданията на народа ни. Добре, че Деникен не е разбрал за тях, защото като нищо безмилостно щеше да ги вплете в своите „Спомени от бъдещето“, а нас – българите, да представи като извънземна цивилизация...
Константин Иречек в своето „Пътуване из България“ твърди, че Босилеградският край, местността Краище и планините в нея по нищо не отстъпват на красотите на Швейцарските планини“.
Тръгваме през баирите на Краището за Вильо коло (Вилино хоро или още Самодивско хоро). Наляво са Валози и Уши с високия си връх Бясна кобила. А право срещу нас е Стрешер – добре заоблен, запасал престилка от букова гора, а и на самото му било има огромен кратер на вулкан. Вдясно от Големия рид се протягат Дебели рид, Големи стан, Претвор и Панджин гроб – сякаш прегърнати да си говорят нещо. А зад Панджин гроб като станиол блести Власинското езеро.
Седловина разделя Стрешер от Бесна кобила. Тук са и двете села – Горна и Долна Ръжана. Тези две населени места са получили името си от вятъра, който ръжи (ръмжи) ту по-силно, ту по-слабо.
Най-после виждаме водата на Войнишкия извор, наречен така, тъй като наблизо от него е старият граничен пост на сръбско-българската граница отпреди Ньойския договор и войничетата са облекчавали жаждата си от него.
Само на стотина крачки настрани се намира сградата на войнишкия пост – вече в руини, макар ясно да личат част от зидовете, разпределението на стаите, входа й. Тъкмо там, досами поста, личи един правилен кръг с диаметър 20 крачки, в центъра на който се намира малка „дупчица“ без трева. В самия кръг пък тревата е необичайно висока – много по-висока от тревите в околността, въпреки че са от един и същи вид.
Около кръга е разположен широк пръстен от утъпкана, сякаш смазана от огромна тежест, трева. Никой от местните хора не знае и не може да каже кой, кога и защо е направил този кръг. Знае се само, че той е на това място от незапомнени времена, когато тук е имало хорище на самодивите...
В центъра на кръга, дето стоял и свирел гайдарджията, има малка ямка, изровена от нозете му, докато свирел и тъпчел с крака на едно място, завладян от кръшното хоро, което се виело около него. Казват, че тревата наоколо пък се била изпотъпкала и смачкала от самодивския вихрен танц.
Дълго време живеели тук самодивите. Къпели се и перели ризи и платна във Войнишкия извор, Върла река и Вильоколщица, като играели по пълнолуние. Никому зло не правили, живеейки в мир с хора, зверове и птици. Денем ставали невидими... Така било, докато един овчар не решил да ги пропъди от това място, за да може спокойно да пасе овцете си и да не би самодивите да устрелят (т. е. урочасат) стадото му.
Намерил той стар, изнемощял вълк, убил го и го захвърлил в средата на хорището. Разнесла се нетърпима смрад. Самодивите се ядосали, направили голяма вихрушка и като грабнали овчаря заедно със стадото му, захвърлили го и със страшна сила го блъснали в планината до село Плоча, та я пробили. Издърпали го обратно и с нова сила го блъснали в отсрещния връх.
Стадото, ведно с овчаря, станали на прах и пепел, който ветровете разнесли на всички страни. Самодивите с голяма жал, писък и плач напуснали самодивското си хорище завинаги, защото то вече било омърсено. Вдигнали се, та отишли и се заселили на Бабина поляна, където си направили ново хорище, само че по-малко от старото...
В Янкова махала на с. Плоча пък има огромна здрава и удивително равна каменна плоча, върху която от незапомнени времена селяните са хранели добитъка си с кърма. Точно заради тази хубава и удобна каменна плоча близкото населено място е наречено Плоча. В него е роден и моят баща.
На юг от Янкова махала пътят минава през руините на римско селище, после през Горна и Долна Любата, за да стигне до Бабина поляна под връх Патерица. Тук е другото, по-новото самодивско хорище – и то само на десетина крачки от стар граничен пост по българо-сръбската граница.
Това хорище, както казахме, е много по-малко от старото по размер, но пак е с широко утъпкан пръстен около високо израснала трева... Само че тук липсва в средата на игрището дупката, изровена от нозете на гайдаря.
Омайваща вълшебна красота владее наоколо. Когато настъпи жега, всичко живо – пчели, мухи, пеперуди, птици, влечуги и зверове, вкупом се спуска към водата. Само орлите, дори да пищят от жажда, не отпиват от нея – нещо Бог ги е наказал за някакви си техни престъпления. Местните разказват, че цели три месеца те само кръжат над водата, без да я докосват дори.
Старите хора твърдят, че някога, когато в планината пасели стада от по 3000 – 5000 брави овце, млякото се стичало от върха на планината долу в селото по млекопровод, направен от корубите на големи дървета. Жените го събирали в менци и ведра, а после го преработвали на извара, сирене, бел муж и други специалитети.
В стари времена тук се добивала желязна и сребърна руда в голямо количество. Оттук започва производството на сребърни накити (на името на римския благородник Накис, укрил се в тия планини от боричканията за власт в Римската империя). Сега селата наоколо обезлюдяват...
Старите хора измират, а младите се изселват в по-големите сръбски градове. Нито българи, нито сърби проявяват интерес към поминъка на тукашното население, за благоустрояването на населените места или развитието на туризма след омайните природни красоти и здравословен въздух на Краището. Но така е по граничните зони – днес земята е българска, утре е сръбска...
