В древната българска Бактрия, под снежните върхове на Хиндукуш все още живеят калашите, заради които тълпи
от любопитни се стичат тук от цял свят. Вгледайте се в снимката на малкото калашко момиченце – забелязвате ли какво е вплетено в плитката й? Да, това е мартеница! Като е добре известно, че мартеницата е чисто и единствено българска традиция от незапомнени времена – какво излиза?
Освен в България, единствено у малкото племе на калашите, мартениците са запазени и до днес. Според българските етнографи... "най-интересният обичай е правенето и киченето с мартеници. Вечерта срещу Първи март или рано сутринта на самия ден най-възрастната жена в дома, която трябва да бъде чиста, усуква червена и бяла вълнена прежда.
Мартениците се връзват по ръцете и вратлетата на децата, по плитките на момите, по хурките на бабите, по плодните дръвчета, на малките кончета, телета, агънца." Именно по плитките на момите всеки март калашите връзват мартеници...
Енциклопедична справка: Когато Александър Македонски минал през Бактрия и тези земи, заварил този народ . Той бил впечатлен от красотата на местната синеока принцеса Рокшанек, за която се оженил. Има индикации от много по-ранни времена - 2-ро хилядолетие пр.Хр. за наличието на Калашите. Това е поне 1500 години преди Александър Велики да завладее Персия и Бактрия.
Това води до хипотезата на повече или по-малко пряко произхождащи от праиндоевропейски корени. Калашите са по правило стройни, руси и кестеняви, с преобладаващо сини и светли очи, дългоглави европиди и с подобни на алпийските расови белези, напълно различни от преобладаващия външен вид на околните народи. Научната общност на големите световни университети включва езика на калашите към групата на дардските езици, при цялата условност на тази група.
През 1890 монархът на ислямски Афганистан Амир Абдур Рахман напада калашите и заема западните долини, където ислямът е наложен върху тях. Хроничното състояние на война в региона, с чести кланета водят до емиграция и глад, а асимилацията драстично намалява населението на калашите през целия век – от 100 000 души през 1900 година, през 2006 година те са 6 000 души, и продължават да намаляват, въпреки че имат висока раждаемост.
Мария Атанасова споделя във Фейсбук: Ще започна разказа си с малко география и история за тези, които за пръв път чуват за калашите, етническа група от Дардските народи, живеещи в Афганистан, Пакистан и няколко разпръснати села в отдалечен район на окръг Ладах, сам по себе си отдалечен район на контролираните от Индия щатове Джаму и Кашмир. Терминът Дардски се дължи на Херодот, който описва земите на Dardikae в Хиндукуш.
Темата е за калашите от Нуристан - Земя на светлината - Северозападната гранична провинция на Пакистан, която обхваща басейните на реките Алингар, Печ, Ландай Син и Кунар. Доказано е, че са по тези места от поне 4000 г., а в още по-древни времена са тръгнали от митичната родина Цайм , която и до днес си е митична - не ги е потърсила, не ги е намерила.
Изключвам гръко-македонските напъни да ги „присвоят”, но докато светът им се смее, те си вършат работата по преоткриване на въпросната Родина. Какво са донесли от родното място - ЛОЗИ, ОРЕХИ, ЖИТО, ЧЕРНИЦИ – това те отглеждат и до днес – култури, непознати за съседите им. Умението да строят двукатни къщи; долен каменен етаж за домашните животни и зимник и горен , дървен с чардак.
Стаята е една, с огнище, през лятото готвят и се хранят на чардака. Умението да изработват мебели – маси и столове, вещи, появили се в Пакистан с англичаните през 18-19 век. С какво са уникални – така както са живели преди 4 – 5000 години, така живеят и днес, говорят същия език, пеят същите песни, носят същите дрехи, принасят жертва на същите богове, бит, съхранен в пълна изолация от останалия свят.
Жива, говореща история, господа историци, лингвисти, етнографи!!!
През 1893 г. Кафиристан (Земя на неверниците) е разделен от англичаните и повечето калаши са изклани от афганската армия, а повечето от останалите са принудени да приемат исляма. До днес са оцелели около 3000. Бели, руси, светлооки индо-европейци - Kal'as'um, което значи нация/народ/общност/ и неговите традиции.
Ребека Конуей от „Ройтерс”: Една малка религиозна общност, която населява долините на планинския северозапад в Пакистан, но твърди, че нейните представители са потомци на войниците на Александър Македонски, се оплаква от все по-голям натиск от страна на радикали да приеме исляма.
Векове наред те са практикували политеистична религия и жертвоприношения на животни, без пакистанското мюсюлманско мнозинство да им пречи. Сега, обаче, те са под все по-голяма заплаха от новоизлюпени мюсюлмански екстремисти от другата страна на границата, както и от твърдолинейното тълкуване на исляма в обществото, както установява лично Пок Ширин.
След като изпада в безсъзнание след автомобилна катастрофа, 25-годишният член на паравоенното формирование "Читралски патрули" разбира, че другарите му са го "помохамеданчили". Мъжете, които били с Пок, четяли стихове от Корана и когато той се събудил, му казали: "Сега ти вече премина към исляма". Така той сменил вярата си. Това било шок за семейството му.
Но те са късметлии в сравнение с други религиозни малцинства, заплашвани от нарастващия религиозен консерватизъм, който дестабилизира Пакистан - разполагащ с ядрено оръжие американски съюзник.
През март тази година министърът по въпросите на религиозните малцинства, християнинът Шахбаз Бхати, чиято задача беше да защитава малцинства като калашите, беше убит пред дома си в столицата Исламабад при нападение, за което отговорност поеха талибани.
Тучните, зелени калашки долини, които се намират под заснежените върхове на планината Хиндукуш, са магнит за туристите както заради пейзажа, така и заради хората, които са коренни жители на този район.
Общността произвежда свое собствено вино, а жените не са забулени, но кроткото съжителство между калаши и мюсюлмани чезне напоследък и районът започва да страда от религиозното напрежение, обхванало останалите части на страната.
Помохамеданчванията стават причина за разделение между калашите - тези, които са сменили вярата си за една нощ, се превръщат буквално в бездомници, описвани от мнозина като "мъртви за своите семейства."
Когато калаш смени вярата си, ние спираме да живеем с него под един покрив, обяснява земеделецът Асил Хан, седнал под стряхата на свой съсед.
"Нашите празници и нашата култура са различни. Те не могат да участват в тях или да живеят като нас." Някои в района са толкова загрижени, че вярват, че сегрегацията е единственият начин да се предпазят калашите.
„Ние трябва да накараме мюсюлманите да се изнесат от долината, за да осигурим повече място за себе си”, смята Шохор Гул, калаш от граничната полиция, който живее в долината Румбур.
"Този район трябва да е само за нас. Ние не харесваме тези промени на вярата - те пречат на нашата култура и празници и намаляват числеността ни."
Темата за калашките празници често се повдига в тези тесни долини, където внимателно отглежданите царевични култури заемат малкото равна земя там, а характерните за калашите дървени къщи са накацали по склоновете, очертаващи долината.
Организирани, за да възвестят промяна на сезона, или като молебен за добра реколта, калашките празненства включват хипнотични танци и жертвоприношения на животни, придружени с вино, с което калашите поливат празниците си
Кари Бархатула е имамът на Джами Масджид в село Шиканандех в долината Бумборет.
Той изтъква, че мнозина от мюсюлманите в долината оценяват калашкия принос за туристическата индустрия в района, и твърди, че калашките празници протичат успоредно с техните. Все пак той признава, че съществува напрежение между двете общности.
Незабулените калашки момичета, носещи цветни, домашно ушити поли и шапки, растат редом с мюсюлманските жени, покриващи цялото си тяло с бурки. Калашките момичета освен това могат да се омъжват за когото си изберат в страна, където уредените бракове са често срещани.
Ние подкрепяме калашите - ислямът ни учи на уважение към другите религии, но има хора тук - може би те не са толкова образовани, които не харесват калашите заради религията им, каза Бархатула.
Акрам Хусаин ръководи "Калаша Дур", културен център, чието предназначение е да разпространява и опазва калашката култура - разкошна сграда с изкусно гравирани дървени греди. Тя също така приютява под един покрив библиотека, клиника и музей, които са отворени както за калашката, така и за мюсюлманската общност. "Някои от мюсюлманите тук не искат да обучават калаши.
Те не искат да сме образовани", смята той. Хусаин обаче се опасява, че без повече училища, които да обслужват изключително калашите, неговата общност и култура ще изчезнат. "Има твърде малко калашки учители, няма училища за по-големите деца и затова те посещават среднообразователните училища и научават за исляма. Мюсюлманските учители им промиват мозъците. Те казват на децата, че ислямът е единственият правилен път и че ние ще отидем в ада".
Представител на местната власт в провинцията казва, че местното правителство спонсорира проекти за развитие на калашите и че Пакистан се е ангажирал с опазването на тяхното уникално наследство. Заделили сме 15 милиона рупии (173 210 долара) за три години за финансиране на проекти като подобряване на пътната мрежа, водоснабдителните системи и общностните центрове, твърди Ахмад Хасан.
Това са калашите, а вие, уважаеми читатели, си помислете защо само при нас и при тях има едни и същи мартеници. Истината е близо до ума. А това, че ние не се интересуваме от тях и там са се настанили гръцки мисионери е вече съвсем друга история.
