Гвоздеят на тази игра е познат. Носен е от ухо на ухо четири десетилетия до 10 ноември 1989 година,
Автор: Борис Цветанов
разкарван е из разни вестници след това. Наивно е като тъп американски екшън сериал. Но си има доза истина: през декември 1945 година във Вашингтон пристига като политически представител в дипломатическата ни мисия генерал Владимир Стойчев. Апетитната за ФБР хапка е усетена тутакси.
Агент Норис – запомнете това име, ще се срещнем с него в края на разказа – става негова сянка. Българският генерал е като шпионска класика: спретнат и наперен, представителен, въпреки ниския си ръст, любител на компании, бохем, тънък познавач на питиетата, ценител на женската красота.
Той е златна мина за ФБР – като единствения чуждестранен военен, участвал в Парада на победата в Москва, да не говорим за особения статут на България след войната. Норис си гледа работата, но големият коз на Едгар Хувър (основателят на Федералното бюро за разследване на САЩ в днешния му облик и негов първи директор) е агент Нанси. Следва традиционната хватка: „случаен“ инцидент пред хотела, запознанство с красивата американка, приятна вечер в ресторанта, „естествено“ продължение в хотелската стая...
На другата заран генералът е сюрпризиран от агент на ФБР, който му представя серия снимки, в които българинът е главен герой в сексмаратон. Последната снимка представя американката – агент Нанси, заснета в кабинет, облечена в строг черен костюм на фона на портрета на Джордж Вашингтон. Генерал Стойчев свива знамената. Във ФБР хвърлят шапки до небесата.
Според случката в стил „Мики Маус“ генерал Владимир Стойчев през глава се затичва при „бачо Георги“ (разбирай Георги Димитров) и си признава греха. Димитров му дава съвет да скъса с дипломацията и пагона и да премине в попрището на спорта. На прощаване го пита лукаво: „Поне добре ли се представихте?“. Иска ли питане! – чуква токовете генералът.
На някои може да им харесва, но за истинските познавачи на шпионските игри е обидно за паметта на един от най-достойните българи. Истински наивно е да се смята, че генерал Владимир Стойчев е могъл да се хване на евтина залъгалка. Той е в българското разузнаване още от тридесетте години (тогава забранено по силата на Ньойския договор). Като дипломат в Париж и Лондон събира безценна за страната информация.
Маскировката е класика: майстор на конния спорт, член на елитния клуб за висша езда „Летрие“, цар на конния лов, за него се отварят вратите към висшата аристокрация. Владеещ седем езика, Стойчев става душата на компаниите в клубове на благородници, дружи и черпи информация дори от шефа на френското разузнаване полковник Ру, блести с остроумието си.
Една от любимите му закачки е: „Ако аз бях измислил шаха, никога нямаше да оставя цар, дама, офицери и войници само с два коня“. Граф Греноар казва за него: „Ако от конния лов отсъства българският маестро, това е трагедия, а не лов. Все едно оркестър без първа цигулка!“ И към България тече безценна разузнавателна информация.
Истината за секскапана не може да бъде по-различна. Това е брилянтна операция на разузнаването ни. По това време военната ни разведка (до10 март 1950 година се нарича Разузнавателно отделение към Министерството на отбраната) е ръководена от генерал Петър Вранчев.
Двамата си имат приказката и помежду им е замислена операция по дезинформация на американците. Секскапанът е предвиден, както и последвалата „капитулация“ на генерала. Когато от ФБР притискат Владимир Стойчев за информация, получават фалшивата. Познавачи смятат, че дезинформацията е изиграла голяма роля по време на мирната конференция в Париж. Не бива да се подценява ФБР, разбира се. Във Вашингтон се усещат, но чак през 1948 година.
И разказваното за среща на генерала с Димитров е истина, но не съвсем. Коминтерновският вожд не е съветвал Стойчев да напуска дипломацията.
Съветското разузнаване решава да използва Стойчев за свои цели. Прави се опит за вербовката му, но той удря на камък. Причината ще я дадем с факт от историята на КГБ. През ноември 1952 година на специално съвещание лично Сталин държи конско за „шпионски грехове“ на висшия ешелон на тайната служба.
Той посочва няколко примера, между които и този със Стойчев, като заявява: „В разузнаването никога не се действа фронтално! Никога не се вербува чужденец, така че да се засегнат патриотичните му чувства!“ Въпреки конското на Сталин, КГБ ще допусне след тридесет години същата грешка, опитвайки се да завербува по същия нескопосан начин българския разузнавач Владимир Костов.
На срещата си с Димитров генерал Стойчев оставя молба, в която има такива редове: „Днес, когато армията поради вътрешната и външна обстановка има трудности, моят морал ме кара да се откажа от материалните изгоди и приятната във всяко отношение служба на дипломат и да искам връщането ми във войската.
Смятам решението на САЩ да не признае България за съюзническа страна за обида и оскърбление на народа и армията и лично за мен и въпреки извънредно коректното и любезно отношение към моята личност, не желая повече да се връщам в САЩ... Моля за разпореждането ви да бъда зачислен на служба в армията, съответстваща на чина ми, на старшинството и заслугите ми, ако такива ми се признават и ако смятате, че още мога активно да служа на народа си.
На 8 август 1946 година Георги Димитров подарява на генерала своя книга с речи и статии, надписана с автограф „На храбрия и доблестен генерал с най-добри пожелания. Георги Димитров“. Молбата на генерала няма да бъде изпълнена – Москва не вярва на своеволни генерали.
Новото направление, дадено на Владимир Стойчев, е спортът. И там той се представя повече от достойно.
Докато Москва си връща на генерала, Вашингтон се захваща с Петър Вранчев. Годината е 1948 и няколко месечното отроче ЦРУ се е захванало с широкомащабната операция „Сплинтън Фектър“ – Факторът клин. Грандиозната операция цели компрометиране на най-кадърните ръководители в компартиите на Източния блок.
Това много напомня на едно откровение на Никола Гешев пред партийния емисар Никола Павлов - Комара: „Ще ви обера качествените хора и ще ви оставя кондурджиите. Да видите как се управлява с кондурджии“!
За Петър Вранчев в Политбюро пристига „сигнал“, че покровителства бивши легионери и царски офицери. Димитров и отговарящият за тайните служби Вълко Червенков не обръщат внимание. Но и ЦРУ разбира от народопсихологията ни и чака момента. Скоро му удря часът. След подписване на договор за българо-съветска дружба на 18 март Сталин подарява на Димитров един ЗИС. Точно копие на американския „Линкълн“.
Колата е паркирана пред Народното събрание. Цяла София се извървява да я гледа. И тогава американският посланик Доналд Хийт споделя с представител на правителството, че и официален Вашингтон желае да подари лимузина, но на определен от тях български деец. На 15 април подаръкът – американски „Линкълн“, досущ Сталинския ЗИС, е обявен за подарък от американското правителство на генерал Петър Вранчев.
На 17 април автомобилът изчезва яко дим. А генерал Вранчев получава заповед за уволнение. Допълнително е обвинен в шпионаж.
Че всичко е станало на бърза ръка и по тревога, личи от факта, че новоназначеният началник Кирил Игнатов ще „танцува“ само 40 дни. Ще бъде сменен със Здравко Георгиев. След години Вранчев ще бъде реабилитиран и ще бъде назначен за началник на Военно издателство. Там той ще сформира библиотека „Военни приключения“, в която литературни герои контраразузнавачи ще громят американски шпиони. Една от първите книги ще бъде „Цезиева нощ“ на Георги Марков.
На финала – агент Норис
По време на олимпиадата в Скуо Вале Владимир Стойчев – вече председател на Българския олимпийски комитет, гостува на губернатора на щата Невада в Рино. Един от сервитьорите – симпатичен мъж, непрекъснато се увърта около него и не пропуска да му налива. „Достатъчно“ – казва генералът след третото уиски.
Но келнерът прошепва: „Преди години във Вашингтон това не ви беше мярката!“ „Ех, години...“ въздъхва Стойчев. „Коя е дамата с вас?“– интересува се обслужващият масата мъж, на когото гостът представя съпругата си. „Във Вашингтон не бяхте женен... – усмихва се тайнственият сервитьор, след което разтваря ръце: – Бях във ФБР, а вие ми бяхте обект... Спокойно, господин генерале, вече не съм агент“.
