Да има много здраве Уди Алън с истеричното си разказче!
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Едно, че вече е напълно демоде и друго – кой съвременен българин ще вземе да го чете, толкова далечно и чуждо му е точно в този момент от нашата история! Сега у нас на никого не му пука нито за импресионисти, нито за зъболекари.
Всички погледи са устремени с надежда и любов в произведенията на сюрреализма, които надничат от всеки билборд по пътищата на земята като една човешка длан. „Сюрреализъм” ще рече, че реални хора, най-вече с две (добре де, някои и с три!) гънки на мозъка, са така изтипосани на призивната предизборна табела, та наумяват на пръв взгляд изражение най-замислено и интелигентско.
Всъщност, ако се заровим в дебелите книги, ще установим с изумление, че политиците у нас не са масово търтеи, които гледат само как да откраднат пари, а истински представители на това тъй силно течение в изкуството. Всички те, според определението „се стремят да освободят разума и да изразят подсъзнателното”.
Задачи непосилни и тежки, като вземем предвид неприятната пропаст между тяхното собствено мнение за себе си и семпличките реални възможности на техните дух, фантазия и интелект.
Айде, да бяха се пробвали в импресионизма, както Уди Алън препоръчва, иди-дойди. Най-много на „Закуска на тревата” да нарисуват хора, които закусват само с трева. За което те помагат усилено, разбира се. Обаче това, сюрреализмът, е непосилна тегоба...
Да видим какви сюрреалисти биха били нашенските партийни вождове и деятели.
Като един Андре Бретон например, един с бяла коса, нисичък ръст и гръмък глас, който ходи навсякъде с пистолет, би могъл да пренапише „Манифест на сюрреализма”.
Въоръжен с основния постулат, че рационалното мислене потиска креативните сили и въображението и се отразява негативно на артистичната експресия, той има мегдан да развихри творческия си талант до сияйни висоти. Това може да стане чрез пълно отричане на рационалното мислене (той не, че не го практикува) и свежи призиви за сегрегация, гета и варене на сапун от човешки материал.
Друг партиен водач, с очилца, зализан перчем и характерни „р” и „л” (което той произнася като „уъ”), напълно олицетворява видния представител на сюрреализма Луи Арагон. Също като него той говори на хората някакви изречения, представляващи поразителни мъдрости и се сърди много бурно, когато някой партиен влъхва от коалицията му не го разбира и иронизира чистия му младежки ентусиазъм.
На тоз лидер най- отива арагонското „Функцията на гения се свежда до създаването на мисли, които след 20 години ще станат достояние и на кретените”. Ето, хем човешки казано, ясно и затрогващо като молитва, хем звучи някак загадъчно и естетски.
От опитите за рационална конкретика на един друг политик, който макар и да говори на висок глас, натъртвайки на всяка втора или трета дума (в зависимост от това по време на речите си този трибун използва измисления и утвърден от него „двоичен” или „третичен ямб”), рядко казва нещо смислено.
Шедьоври на сюрреализма са неговите опуси, които той твори на два вида носители – хартиен (списъци) и звуков (флашки, подадени му свише от Deus Ex Machina).
За най-главния творец сред съвременните нашенски сюрреалисти няма да ви говоря, че и без това нему денонощно се обръща прекалено много внимание. За хвалителя на неговите рисунки обаче редно е да кажем няколко думи. Самият той изглежда толкова силно отъждествяване с течението, че повече няма накъде.
С огромният си морав нос, хвърлящ гъста мъгла над страховитите изображение на Пикасо, той е прочут със своите пърформанси с уиски. По време на които, като общински съветник посяга да побийва патрулни полицаи, пищещи му глоба по фиш за неправилно паркиране.
Нейсе, запушете я. Нека обърнем внимание на друг виден представител. Както Рьоне Магрит не е роден в люлката на сюрреализма Франция, а в Белгия, така и този наш човек не е роден тук, а в Русия. И също като него, когато започне да говори, речта му носи някакво мрачно чувство и тревожност без видима причина. Най-характерен за неговото творчество е рефренът „Нас кризата ще ни подмине”, изкристализирал към края (надяваме се) на творческия му път в „Срамуваме се”.
Срамува се напоследък и един друг негов съратник. Който също като Луис Бунюел се занимава с кино, но въпреки дългата си и славна кариера, все още не се е подписвал под такива втрещяващи кретении като „Андалуското куче”, където режат окото на жена с бръснач, мъкнат пиана с умрели върху тях магарета, а от дупка в ръката излизат мравки. Този творец мъкне само стилизирани сърп и чук. И целокупната любов на почитателките.
Един от най-характерните образи на гореспоменатата школа, обаче, е авторът на една от най-тъмносините трибуквени формации в българския политживот. Той е отлично олицетворение на взривния Салвадор Дали.
Също като него смята, че никой в България не е компетентен да го изпитва по каквото и да било и дори след като веднъж некомпетентният народ се изказа недвусмислено за неговото творчество, той близо две години мълча обидено, досущ като прочутия испанец, заявил скромно „Сюрреализмът - това съм аз”.
Тихата скромност е присъща на този творец, също като Дали той се блъска между „Ядрен мистицизъм” и „Апотеозът на долара”, като за втората картина не малък принос има фондацията на неговата съпруга.
Самият той много обича да стои в сянка и да опъва конците, докато останалите сюрреалисти спорят кой е по-по-най.
Затова, най-доброто, което може да му се случи е, както на Салвадор Дали, да кръстят на негово име астероид.
Има, разбира се, доста други представители на сюрреализма в българската политика. На тях обаче може би ще посветим отделна студия. А ако изброените дотук не ви харесват, обърнете внимание на едно друго течение в родния политводовъртеж – „кубизъм”. Неговите представители са известни с таланта си да подреждат мисли като тухли – тежки, яркооранжеви и безсмислени.
Или пък на тъпизма наблегнете, той е най-широко разпространен.
*разказът на Уди Алън е „Ако импресионистите бяха зъболекари”
