Преди 2 г. извадиха костите, изследваха ги, после ги върнаха. Видях сред тях и детско черепче, спомня си баба Марийка
27 Септември 2011, Вторник
На 30-тина километра от Асеновград по посока Смолян, само на две минути път от Нареченските бани, ще видите
Автор: Севдалина Пенева Снимки авторът
стръмна отбивка вдясно от шосето. С табела – Косово. Пътят се вие нагоре като спирала през иначе меките възвишения на Родопите. Още малко търпение и то ще се разкрие пред погледа ви.
Село Косово. Не онова сръбското, а нашето си, българското. С махали, пръснати по ридовете на Чернатица, с къщи, накацнали направо върху скалите, с каменни мостчета над четирите рекички. Гледката секва дъха. Усещането е като потапяне в приказен застинал свят, недокоснат от времето. Оказва се, че това не е само внушение.
Едва ли има друго такова село в България, в което най-новите къщи са на повече от сто години. И още – с непокътната духовна и национална принадлежност.
Някога горите, приютили селцето, са принадлежали на Бачковския манастир. През 17 век монасите ги предоставили на шепа българи, отказали да сменят вярата си с турска и оцелели след зверско клане, извършено от поробителите в Старо село до манастира Бяла Черква. Сега на мястото, където непокорните родопчани били избити, само две параклисчета напомнят за кървавите събития в заличеното селце.
В Косово обаче и до ден днешен почитат паметта на „тези, които загинаха с непродадена вяра“. Костите на непогребаните християни били пренесени в двора на цъквата „Успение на Пресвета Богородица“ и съхранени в общ гроб. По-късно на това място е издигната костница, която стои и до днес.
Самият храм е строен през 1851 година от известния уста Георги Хаджийски, строителя на Етнографския музей в Пловдив. Църковната камбана пък е отлята през 1882 г. По това време в селото, в което турски крак през вековете не е стъпвал, е вдигната и внушителната сграда на училището. А от всичките 150 къщи в Косово, 60 са обявени за паметници на културата.
Днес в старото школо детски глас не се чува. Калдъръмените улички пък се изпълват с хора само през деня, предимно туристи. Вечер тук е призрачно.
Постоянните жители са точно 12 възрастни жени. Досущ като апостолска дузина те още бранят българския дух. Една от тях е баба Марийка. 84-годишна слабичка старица, с жив поглед, пъргава като момиче. Сама поддържа двора на църквата, тя бие и камбаната за празник и за смърт.
Преди няколко години свещеник от Асеновград пратил заради нея строителна бригада да укрепи дървените стъпала до върха на камбанарията, за да може да се катери до горе. Защото дребничката женица нямала толкова сила да дърпа въжето от долу.
Докато ни развежда наоколо и разказва за старото кметство (и то включено в списъка на паметниците на културата), за плановете да бъде реставрирано, се сепва и поглежда към слънцето, което вече се скрива зад хребетите на планината. Разбираме, че бърза за кончето, което била вързала на отдалечено възвишение.
С него баба Марийка си изкарвала прехраната – ловците й плащали по някой лев да им носи храна и вода по време на дългите кушии. Питаме я как обикаля баирите през зимата, тя се усмихва – нищо, че Косово било на високо, снегът бързо се разтапял по каменните улици.
Докато се разделяме, тя се сепва. Забравила да ни разкаже най-важното. И пак присяда в предверието на храма. „Ей тук преди 30 години снимаха филма „Капитан Петко войвода“. Васил Михайлов беше покачен на камбанарията, с насочена пушка крещеше на турците, дето нападаха наужким. Мамка ви, башибозушка, тъй им викаше. А ние, цялото село – статисти.
Натъпкаха ни в църквата и ни казаха – плачете! Една жена се разсмя и я изгониха. Поплакахме малко и после ни казаха да излизаме бавно. Когато пуснаха филма гледах, гледах, ама не се видях никъде. После ми казаха, че съм вървяла най-назад“.
Косово плени и мен, а мисълта за баба Марийка не ме оставяше дни наред. Изтеглих всички серии на „Капитан Петко Войвода“ и започнах отново да ги гледам... И я намерих.
Седми епизод. Турците са отблъснати, българите излизат успокоени от убежището си, вратите на храма се отварят широко. Зад всички, пребрадена с бяла кърпа, пристъпя дребна жена с изправена глава. На 50-тина години. Със същия жив пламък в очите.
