Църквата в родопското село Яврово – родно място на писателя Николай Хайтов, е изградена през 1854 г. върху стара подземна църквица-катакомба, съществувала на това място от незапомнени времена. А преди това е имало старо светилище
15 Септември 2011, Четвъртък
9 май 1993 г. Не скривам, че се изненадах след прочитането във в.„24 часа“ от 29 април т. г. на изявлението на кмета на Родопското село Жълтуша
Автор: Николай Хайтов Из “Троянските коне в България”
и водач на новата Демократическа партия на труда Камен Буров, че „помаците са славянско племе, което и преди 681 г. е живяло по тези места“, т. е. в Родопите.
Проверих книжнината, в която е отразено проникването на южните славяни в нашите земи, но не открих ред споменатите от хронистите двайсетина славянски племена да е имало племе „помаци“. Нито преди, нито след 681 г.
Това ме кара да мисля, че марсияните, за които толкова много се е говорило и писало, са навярно именно тези Бурови помаци. Вместили са се те незабелязано още преди 681 година сред племената „смоляни“, „драговичи“, „мърваци“, за които е установено, че презаселват Родопите в края на петия век и така укриват от зорките погледи на историците своето никому неизвестно досега етническо „малцинство“.
Още по-куриозно е в случая, че загадъчните помаци така добре усвояват българския език на съседните им славянски племена, че дори президентският съветник Михаил Иванов не можа да открие каква е разликата между него и „помашкия диалект“, когато неотколе реши да развърже тази филологическа загадка.
Сега сме на кръстопът на кого да вярваме: дали на Буров или на Митхад паша, бившия генерал-губернатор на Дунавския вилает и великия везир на Османската империя. Според него „помаците са българи-мохамедани“, „наследници на потурчени българи“. (Виж интервюто на големия османски сановник в „Ла ревю Сиантифик дьо ла Франс е дьо Л етранже“ от 8 юни 1878 г.).
Не по-малко изненадващо е съобщението на Буров, че помаците приели исляма „доброволно“.
Цяла серия учени – чужди и наши – десетки томове написаха по този въпрос и никой не успя да открие, че потурчването на помаците е станало изцяло полюбовно. А ето че нашият съродопчанин Буров пипна това откритие след една само командировка до Америка.
И вероятно не случайно след това неговото отиване до новия Ерусалим на нашите надежди, в ООН-то е била „открита папка, че у нас има помашко малцинство“. След попълването на въпросната папка нищо друго не остава, освен да се открие и процедура по самоопределението на една, да речем, жълтушенска помашка република!
Едно само в изявлението на Буров не е достатъчно ясно: как е пресметнал той, че помаците са 500 000 – нито повече, нито по-малко? При последното преброяване числото на гражданите, афиширали се като българи-мохамедани, на които майчин език е българският, възлиза на 143 000. Откъде наистина е взел останалите 357 000 „помаци“?
Добре би било, ако най-младият засега основател на малцинствената партия обясни откога ООН-то е завело практика да вписва в тефтерите си коя група от населението по света е етническо „малцинство“, преди да е изявила тя волята си по този въпрос в референдум?
Ами ако 143-те хиляди родопски мохамедани, които са се самоопределили при преброяването като „българи“ въпреки огромния върху тях натиск, не се поддадат на усилията на господин Буров да ги отцепи като „помаци“, как ще отчете скъпичката си командировка до Америка?
Не е ли по-убедително да се обявят помаците за някое от многобройните тракийски племена, обитавали някога родната ни планина? Племе, което със силата на меча е било заставено от завоювалите го славяни да научи българския език така добре, както свети Климент Охридски и неговите най-талантливи ученици дори не са го знаели, а след това османските завоеватели скланят на молбата на това същото племе да го „потурчат“?
Ето една версия, която обиграните по време на кърджалийските възродителни процеси етнолози и историци с готовност биха подкрепили. Те ще напишат за случая необходимите научни съчинения. Нужен е само знак.
Две думи за историята 1 ноември 1990 г. Мисля, че напразно се кълнем в историята: един път е трудно да се каже кое в нея е история и кое измислица, но даже когато е истинска, тя е достъпна за много ограничен кръг от хора, а полезна – за единици.
Продума един професор по телевизията, че историята се пишела ту в Берлин, ту в Москва – или нещо подобно – и повече никой не обели зъб кои са тези, които писаха нашата история през последните четиридесет години и как я написаха.
Всичко сега се обсъжда и ревизира, а за тежки последици и фалшифицирането на историята се мълчи: а не бива, защото метастазите на фалшификациите проникнаха чрез учебниците в историческото образование. Националното самочувствие у младите е катастрофално, понятието „Родина“ вече никого не въодушевява, за Отечеството малцина са готови да направят жертви и търпят лишения.
Повечето се срамуват да се наричат българи – и това е все резултат от систематично извършваната у нас денационализация с помощта на някои специалисти от сферата на историята, археологията и пр. Отдавна трябваше да почне пренаписването на учебниците, но не виждам и не чувам някой по този въпрос нещо да прави.
Масово бягат младите от България – това не е само заради препитанието. В Родопите не може да се каже, че няма препитание, но бягат и оттам, а защо?
Време е да си зададем този въпрос и да му отговорим без да си кривим душите.
Драмата с подменянето на езика ни 21 май 1994 г. Случи си с езика ни нещо, което не беше досега ставало в дългата негова история. Вземаш списък на посредническите в София агенции, бюра, фондации, дружества и установяваш, че почти всички са с чуждестранни или чуждо звучащи имена. Прекосяваш главната улица в София от гарата до НДК фирма до фирма, все нови и само тук-там някоя от тях на български.
В Русе, Варна, Пловдив, Търговище – същото. Деветдесет на сто от имената на предприятия, банки и борси не са български, както и десетките хиляди имена на роящите се фирмички и фирми. От триста издателства, май че само десетина са си сложили български имена: „Прозорец“, „Хемус“, „Хр. Ботев“ и др.
От финансовите групировки само една се кръсти „Група-13“, а не „Холдинг“, Попадаш на в. „Аз Буки“, орган на Министерството на образованието, четящ в него „концепция“ за литературно образование и се хващаш за главата: тъкмо платените от държавата университетски тълкуватели и пазители на езика са вдишали доверието си от него и написали концепция за литературното образование, главно с помощта на чужди, а не с български думи.
Над 50 на сто от думите в такъв един филологичен документ са абсолютно заменяеми чуждици, но преклонението пред доцентите – съставителите на „документа“, да блеснат с познанията си по латински, гръцки и английски, ги е накарало да пренебрегнат всякаква мярка към изпадналия в беда роден език.
Последваха други „концепции“, едни от тях самодейнни, други поръчани и добре платени от самото Министерство на образованието, сменяваха се авторите или се прегрупираха, но упоритото им желание да пишат на развален, полубългарски език не се промени.
Явно налице е промислено посегателство върху родния език от ученици на един професор, който цели 18 години преподаваше на студентите в СДУ, че е настанало време да се „промени“ българския език с някой от големите езици“, в краен случай – с есперанто.
Няма съмнение, подменяването е започнало, щом Министерството на просветата покровителства или поне търпи издевателствата върху родната словесност. Остава Съюзът на мотоциклетистите да се намеси и подръпне ушите на забравилите се лингвисти и имитиращите ги рояци папагали, които систематично подяждат езика ни със своите ала структурни възгледи за него като за „материя“!
Друга беля е с телевизията, с неудържимия й устрем да подменява езика на светите солунски братя. А кой да обуздае тумбата учебникари, които безшумно го изгризват и обезобразяват така, че ангел да си, ще го намразиш. Ако не сте чули за учебник, озаглавен „Микроинономикс“ (защото има и „Микроиномикс“), и ако искате да знаете какво е съвременното значение на думата инквизиция – вземете го и направете опит да прочетете тази чудна творба на университетското издателство.
Ако след това желаете да си подобрите настроението, снабдете се с препоръчано от МНП помагало за зрелостници, кандидат-студенти и учители, прочетете в него за Вазовите герои и ще научите защо „съвсем закономерно Мунчо, Колчо и Милка са свързани с авантюрната топика“. Защо „излетите ни връзки ги правят особено удобни да обслужват екстремните ситуации“ – в „авантюрното пространство“.
Ще научите най-сетне, че физическите и други „липси, от която страдат тези трима Вазови герои (разум, зрение, моминска чест), им отреждат особено местоположение в социума и в различна степен ги маргинализират, предписват им определен тип поведение в „авантюрното пространство“.
Целият български език – и по вестниците, и в парламента, и навсякъде, където все още се употребява, е превърнат в „авантюрно“, от никого неконтролирано пространство. Една от гаранциите, че това няма скоро да се промени, е, че консултант на току-що цитираната христоматия е известната бивша заместник-министърка Розалина Новачкова, която е чукнала, изглежда, навремето и щемпелчето „одобрена от МНП“...
С помощта на подобни консултанти, ако чудо някакво не стане, българският език ще бъде окончателно маргинализиран от подобие на Вазовите герои от „Под игото“ – обезчестената Милка, слепият Колчо и немият Мунчо.
Нещо весело ми се иска да добавя, но не виждам какво. Няма! В сферата на езика настъпва страшен и опасен мрак.
