Асен Разцветников през 30-те години на миналия век в стил „Аз си имам две съседки“
03 Август 2011, Сряда
1948 година. В легацията ни в Букурещ наш дипломат се интересува от Асен Разцветников. „Добре е, пише“, отвръща му Радевски.
Автор: Борис Цветанов
Дипломатът, земляк на поета, скърца със зъби: „Да го бях намерил аз около Девети... под дърво и камък го търсих да му тегля куршума!“ На въпроса си „Защо“ Радевски получава отговор: „Как защо?! Та той не е наш!“
Само това прави на пух и прах официалната версия, че Разцветников страдал от мания за преследване, шизофрения и параноя, които го довели до „влошена психика, страх от въображаеми врагове и достигане до крайно влошаване на здравето“. Истината е, че седем тайни служби са тровили живота на нежния поет в продължение на тридесет години.
Разцветников приема всичко това като карма. „Стръвница орисница тайно ме е целунала с отровна целувка“ – пише той до приятелката си Райна Савова, учителка в Търново. Отровната целувка е предложението към него през 1921 г., отправено от Иван Ганчев, шеф на партийното разузнаване на БКП. „Партията – казва му той – трябва да има очи, уши и мозък в БЗНС“.
В своите „обяснения“, дадени пред ДС с копие до приятеля му Борис Делчев през 1946 г., поетът посочва: „Предложиха ми да стана земеделец като с таланта си ще ми бъде много лесно да си пробия път до върховете в ръководството на Съюза и там да шпионирам за БКП. Отговорих, че не съм за тая работа...“
Той предлага компромисен вариант – да напише няколко стихотворения и статии, които някой си Тодор Долмов да публикува от свое име и така да си пробие път сред хората на Стамболийски.
Четири години по-късно тайната организация на БКП с ръководител Вълко Червенков, кой знае защо наричана ЧеКа, повтаря предложението – но отново получава отказ. Иначе Червенков е приятел на Разцветников. Двамата са гвоздеите на партийните вечеринки и взривяват залите със свои стихотворения.
В средата на тридесетте години орисницата му изпраща фаталния съсед Райчи Димитров. Той прави потресаващо откритие: комшията му има две имена (истинското име на поета е Асен Коларов) – значи е шпионин. И няма на кого друг, освен на злия СССР.
С името си Коларов той е закупил място за строеж на къщурка на ул. „Иван Рилски“ 111, а Разцветников е шпионският му псевдоним. Новоизлюпеният контрашпионин сервира откритието си лично на Никола Гешев, инспектор в Дирекцията на полицията, но е изгонен на минутата.
Райчи обаче не мирясва и само четири години по-късно отново застава пред Гешев, всеопрощаващо махва с ръка на миналото и цитира думите на Левски „За Отечеството работим, байо...“ Сега той съобщава, че идва с факти и знае къде е радиостанцията на шпионина.
Известно време в полицията вървят по гайдата на Райчи Димитров, докато не се оказва, че т. нар. „радиостанция“ е всъщност специалната стойка на пишещата машина на поета, изработена за негово удобство, тъй като пишел прав.
Неуморимият „патриот“ обаче не се предава и стига лично до Отто Делиус – шеф на военното разузнаване на Райха у нас. Германецът се хваща на въдицата. Той вече знае, че към Разцветников са проявили интерес конкурентите от Гестапо (накратко за това „Десант“ спомена преди време в публикацията „Под лупата на Гестапо“).
Поетът действително е съмнителен – той е краен германофоб и въпреки че владее отлично немски с всичките му тънкости, отклонява предложението на Германския културен клуб да бъде делегиран на Конгреса на Европейските писатели във Ваймар и отказва да превежда немски класици, дори и за баснословен хонорар.
Но проучванията и на Гестапо, и на Абвера приключват с прекратяване на неговото следене. Но в същото време поетът попада под лупата на „Смертъ шпионам“ – най-секретната организация на НКВД.
Специална щурмова група още на 7 септември 1944 г. слага ръка на архивите и на бюрата на Гестапо и на Абвера в София. Така руските агенти откриват, че той е разработван от германските тайни служби.
Съветската агентура започва да следи всяка крачка на Разцветников. От „безследно изчезване“ го спасява Григорий Шнюков – най-отговорният и с най-големи пълномощия съветски разузнавач на българска територия, подвизаващ се под прикритието на безобиден чиновник в съветското посолство.
В такава обстановка през 1946 г. тайната служба към ЦК на БКП „Партийна информация“ отново прави опит да вербува поета за очи, уши и мозък на Партията в БЗНС, но получава нов отказ. И макар Разцветников да е дал дума, че няма никому да разкаже за мераците на Партията да слухти в кревата на земеделците, БКП на думи не вярва и го хвърля на лъвовете, разбирай – полицаите на Антон Югов.
Те пък откриват какви ли не вражески елементи – сестра му Кръстинка е омъжена за народен враг, съден от Народния съд, а единствената жена в живота му – Райна Савова, е учила в Сорбоната и следователно е френска шпионка... Отново започва тотално следене на поета.
Сам той си усложнява положението с наивността си, като пише писма до ЦК на Партията и до ДС, в които откровеничи, че днешните милиционери са вчерашните гестаповци; че ония, които преди Девети използвали парите на фашистите, сега използват простотията на комунистите и т. н.
Отново на сцената се появява неотразимият Райчи Димитров, който сега пък клевети в ДС комшията си, че бил фашист и агент на американския империализъм. За да натрупа актив, заедно със сина си му устройват засада, за да го пребият. Лирикът е спасен от две съседки – онези, които възпява в текста за евъргрийна „Аз си имам две съседки“.
Когато на поета му идва до гуша, успява да се срещне със стария си приятел Червенков и да му се оплаче. За известно време преследвачите му са натирени. Но след смъртта на Георги Димитров случаят „Разцветников” отново излиза на преден план. Този път с него се заемат професионалистите.
Бившият съветски разузнавач генерал Иван Винаров е запознат с донос, в който е описано, че сладкодумният разказвач в стихове се изживява като нов Стоян Михайловски и разпространява епиграми за политици, държавници и писатели. Имал нещо и за самия Ванко, както наричат Винаров.
Седмичните разпивки във Военния клуб, организирани всяка събота вечер от висшия партиен ешелон, били описвани от него в духа на „Аз си имам две съседки“. В песничката за Ванко се пеело например: „Имам си две мераклийки,/ нищо че ми времето отмина/, слабичката е Марийка,/ а дебелата - Ирина ...".
Винаров съобщава съображенията, които в „Партийна информация“ имат по отношение на опасния „неуправляем“ поет, на стария си приятел от съветското разузнаване Христо Боев, също генерал и по това време началник на Първо главно управление – външното разузнаване. Двамата решават да търсят съвет от Москва.
Нека не бъда разбиран погрешно. Не клеветя нито Боев, нито Винаров. Заслугите им са си заслуги. Но и двамата имат грешки и вина. Боев е и откровен убиец и за това най-добре може да каже шефът на Асоциацията на разузнавачите от запаса Тодор Бояджиев.
Колкото до Винаров, ще цитирам само, без коментар, негови думи: „България бе единствената страна без дисиденти на Запад. Защото ние бяхме отлични ученици на съветските си другари и ги унищожихме преди още и да са помислили да бягат на Запад“.
Иван Винаров заминава за Москва и там се среща с началника си от „Смертъ шпионам“ от времето на войната – генерал Павел Судоплатов. Той вече е дясна ръка на началника на специалната лаборатория на КГБ Григорий Майрановски, по-известен като руския доктор Менгеле. Судоплатов от своя страна пък разговаря с отговорника по тайните работи в България Меркулов. Съдбата на Асен Разцветников е решена.
За убийците му е добре дошла възможността всичко да се скрие зад психично заболяване с мания за преследване. Имало е идея поетът да бъде вкаран в лудница, но по това време този метод е още в зародиш. Той ще бъде перфектно разработен чак при Брежнев.
Заразата, разработена в лабораторията на Майрановски, е вкарана в тялото на лирика по най-безобиден начин, като е използвано масово кампанийно ваксиниране против нещо си. Разцветников обаче подсъзнателно разбира, че нещо не е наред и веднага изтичал при съселянина си Камен Зидаров – по това време важна личност в Съюза на българските писатели.
И още от вратата му заявил: „Поете, този път вече ме отровиха!!!“ Камен Зидаров махва с ръка, отдавайки това твърдение на ширещата се отдавна сред писателите мълва за шизофренията и параноята на Разцветников. Друг приятел на отровения творец, който е лекар, обаче е категоричен: „Поетът се разболя ни в клин, ни в ръкав от много рядка форма на левкемия“.
Закъсалият със здравето Разцветников прави опити да замине на лечение във Виена. Но следствие на трогателните грижи на Съюза на писателите и Партията той е изпратен в реномирана клиника в Москва. В ръцете на същите ония, които вече са пратили на оня свят и Жданов, и Георги Димитров...
Така на 30 юли Асен Разцветников приключва земния си път. За да бъдат докрай заличени следите, убийците уреждат кремирането му – нещо, което по това време не се практикува.
Очаквайте в следващия брой продължението „Непознатият Разцветников“
