Величко Караджов (в средата) получава поздравления на 21 октомври 2004 г., след като Общинският съвет на Смолян го е обявил за почетен жител на града. Две години по-късно бившият първи секретар на ОК на БКП умира в Златоград Снимка в. “Родопски вести”
01 Август 2011, Понеделник
Хората, които пътуват с кола между Асеновград и Смолян, няма как да не са забележат десетките бетонни съоръжения
Автор: Пролетина Николова nikolova@desant.net
по поречието на река Чепеларска (известна още като Асеница или Чая), която се вие край пътя и нейните притоци. Много от несведущите дори нямат представа за какво са служили и кому е било нужно изливането на толкова много бетон на това красиво място от Централните Родопи.
Днес те са напълно изоставени и приличат по-скоро на паметници. Но в миналото са били част от мегаломанските идеи на социалистическа България да изгради огромен комплекс от рибарници – някакъв рехав опит за държавен капитализъм.
Въпреки че разведряването в Източна Европа се свързва с Хрушчов, лекият повей на икономическата либерализация (разбира се, без да се поставя под съмнение пълната държавна собственост на предприятията) у нас идва с възкачването през 1964 г. в СССР на Леонид Брежнев.
Всички наричат този период застоен, но България използва топлите отношения между другарите Тодор Живков и Брежнев, за да прокарва нещо нетипично за комунистическа страна от съветски тип.
През декември 1965 г. ЦК на БКП обнародва Програма за икономическа реформа. Тя се опитва да децентрализира взимането на решения в икономиката, но и въвежда за първи път след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. печалбата като мотивация.
В програмата пише, че “отделни предприятия могат да продават свръхплановата си продукция”. По-находчивите директори разчитат този, иначе сух текст, като сигнал, че вече им се разрешава да търгуват директно със западни фирми, срещу което да осигуряват за предприятието си твърда валута.
Партията хем разрешава с едната ръка, хем бие с другата. Първият плод на тази програма е бурната дейност, която започва да развива ДСП “Тексим”, видимата част от която е магазинната мрежа на предприятието в страната с малко по-лъскавите стоки в нея.
А втората – дебютът на кока-кола у нас (произвеждана пак в завод на “Тексим”), с което България става и първата страна в съветския блок, закупила лиценз за напитка, хулена до този момент от официалните власти като опасна, вредна и символ на разложеното американско общество. Но това своеволие на “Тексим” не продължава дълго и предприятието е набързо унищожено, а ръководителите му – осъдени и заклеймени като западни шпиони.
Програмата уж позволява доста неща, забранени до този момент, но все пак не допуска пълна свобода на действие. Тя може да се прилага единствено от стопански ръководители и апаратчици. А инициативните апаратчици в догматична еднопартийна държава обикновено са кът.
В края на 60-те в Смолян начело на Окръжния комитет на БКП е поставен Величко Караджов. За някои той е противоречива личност – българомохамеданин, който доброволно и сам се отказва от турското си име Юсеин Коджахасанов, а впоследствие ревностно прокарва и възродителния процес в региона.
Свидетели на онова време разказват, че още в началото на 70-те години, преди изобщо БКП и Живков да помислят за смяна на имената, Караджов сериозно работи в тази насока. От друга страна Караджов активно ползва и ресурсите на МВР.
В редица спомени на негови съвременници се посочва как дори Тодор Живков се стреснал от мащабите на подслушването и следенето на евентуални противници, организирано от първия секретар. Но Караджов има и друга черта в характера – не обича застоя.
“Той беше много инициативен и раздвижен за времето си човек. Постоянно му идваха идеи и се опитваше да ги осъществява чрез контактите си с хора от върховете в София”, спомня си за него Тодор Гочев – бивш партиен работник от Смолян, отговарящ за селското стопанство и сподвижник на Караджов. Една от тези идеи е за новия център на града.
Но най-мащабният му проект е превръщането на тогавашния Смолянски окръг в най-големия развъдник на риба в страната. Още с идването си на власт първият секретар решава да се възползва от Програмата за икономическа реформа и предлага построяването из целия окръг на развъдници по японски образец, които да задоволяват нуждите на страната от сладководна риба и да изнасят от нея в чужбина.
Караджов никога до този момент не е ходил в Япония, точно затова идеята да се прави държавен бизнес по подобие на японските частни компании е меко казано странна. Но добрите му лични контакти с централния апарат на партията в София спомагат тя бързо да намери финансиране.
Помага и фактът, че по това време България е вече една от световните сили в океанския риболов чрез едноименното предприятие. В ЦК на БКП приемат като напълно логично страната ни да развие и сладководния. Така само четири години след обявяването на идеята през 1971 година, започва и изграждането.
Младен Назарев от близкото до Чепеларе село Забърдо е участвал в строителството. Той си спомня, че се е работело денонощно. “Строяхме на три смени. Задачата бе едновременно с рибарниците, да се изградят люпилни, фуражен завод и целият производствен цикъл за развъждане на риба да бъде затворен в голямо предприятие, макар и разпръснато на огромна територия. Само край нашето село се създадоха четири рибарника”.
Назарев разказва и как, докато се изливал бетонът, на място пристигнал Пенчо Кубадински, тогава член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер. “Знаехме за неговите ловни пристрастия, както и че няма никакво отношение към рибата. Кубадински се разходи, огледа района и се изказа, че ако зависело само от него, наместо рибарници, щял да се разпореди да се иззидат козарници”.
Строежите продължават почти до края на 80-те години. Едва непосредствено преди целият комплекс да бъде готов и открит, ЦК на БКП се сеща, че трябва все пак да командирова в Япония петчленна делегация, начело с Величко Караджов.
Би било иначе много странно да се твърди, че у нас се строи нещо по японски образец, а нито японец е идвал да покаже кое и как да се направи, нито българин е ходил там да го види с очите си.
Та тази делегация трябвало, като след дъжд качулка, на място да проучи как японците печелят от този бизнес, за да приложи този опит у нас. “След като се върнаха, написаха един обширен доклад, който би трябвало да се пази в Държавния архив.
Там се говореше не само за добива на риба, но и за екология. Японците бяха обяснили, че подобен огромен рибен комплекс може да работи успешно единствено, ако стриктно се опазва околната среда”, обяснява Тодор Гочев.
Той разказва, че макар повечето рибарници вече да са функционирали, официално лентата на Държавно предприятие “Смолянски рибен комплекс” е прерязана през януари 1981 година. Това е в разгара на честванията на 1300-годишнината от основаването на Българската държава. По това време комплексът все пак успява да произвежда по 5000 тона риба годишно, основно пъстърва.
“Това далеч надхвърляше нуждите на населението и страната ни започна масиран износ. Продавахме риба в Западна Германия, Франция, Дания, дори в Гърция. В Белгия подписахме договор с известната рибна фирма “Габриел” и по-старите хора сигурно още помнят техните камиони с огромни надписи, които шареха из дефилето. По време на Ирано-иракската война ние бяхме един от основните доставчици на речна риба за бойкотирания от Запада Иран – продавали сме им по 60 и повече тона годишно”, казва Гочев.
В годините на дълбокия комунизъм е било нещо като мания всеки партиен работник да се запише като някакъв рационализатор. Караджов решава, че трябва да създаде нов вид риба. Той нарежда в комплекса непременно да се развъждат и шарани. Мнозина го увещават, че тази риба си пада по блатните води и няма да вирее добре тук.
Първият секретар обаче е упорит, в резултат на което се появява горнопланинският шаран. Тази новозаселена блатна риба не само оцелява в развъдниците, но след 1989 г., когато всичко рухва и тя е пусната направо в реката, продължава да се развива доста добре.
Специалисти казват, че шараните в Чепеларска са с много по-чист аромат и лишено от тлъстини месо.
Настъпването на демокрацията слага край на мащабния рибен бизнес в България. Първо е разтурен “Смолянски рибен комплекс”, а малко подир него рухва и “Океански риболов”. Според Тодор Гочев, причините за това са свързани основно с погрешната политика в областта на селското стопанство.
“Когато бе приет законът за реституция и връщане на земята, въобще не се помисли, че много предприятия ще загинат само, защото земята под тях подлежи на връщане. Това се случи и с рибарниците – те попаднаха в частна собственост и в ръцете на лица, които съвсем не искаха да ги развиват. Затова и огромното предприятие бе закрито, а по-голямата част от базата му в момента е изоставена и разрушена”.
