Кадър от първия български забранен филм „Нова земя“
28 Юни 2011, Вторник
Пагубен за комунистическото ни общество национализъм е най-грубо афиширан още в самото заглавие на филма „Наша земя“.
Автор: Борис Цветанов
А както учи сам другарят Червенков, национализмът е най-върлият враг на социализма“ – така започва откровения си донос чиновникът в Комитета по култура Венелин Коцев. Бъдещият главен касапин на идеологическия фронт в началото на 1953 г. е само винтче в стегнатата по сталински образец пропагандна машина.
Премиерата на филма се състоя на 27 декември 1952 г. в тогавашното кино „Република“. Той пресъздава героичното бранене на завоеванията на социалистическата революция и започва с психологическа завръзка. Малко преди Девети септември – ранен антифашист преминава на турска територия, турският военен Фехти бей предава ранения партизанин на българската полиция.
Осъден на смърт, но с неизпълнена присъда, след време разпознаваме бившия шумкар в капитана от гранични войски Велков. Самолет навлиза в наша територия и сее смърт с картечница. Граничари го свалят, но има жертви. Следват официални протести, гръцки и турски военни (отново Фехти бей) укриват бегълци, военнопрестъпници, ползващи се със закрила на международни конвенции като политически бежанци.
След това се изреждат диверсии, убийства, разкриване и разобличаване, нови инциденти на турската граница, подхвърлен труп, убийство на граничар и международна комисия, представяща българите като инициатори на безредиците. Доказване на истината и хепиенд.
Това е първият филм на Лео Конфорти (ходжа) и втори на младото попълнение Георги Георгиев - Гец, Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Милка Янакиева.
Лентата е посрещната с небивал възторг от критиката. „За нашата родна земя, за нашата татковина“ озаглавява статията си в „Народна младеж“ бъдещият топпоет на социалистическия реализъм Павел Матев. Филип Филипов пък в „Отечествен фронт“ го определя като „Високопатриотичен български филм“.
В „Литературен форум“ Богомил Нонев възкликва: „Филм за смелостта и любовта към родината“. „Филм за беззаветната любов към родината“ е обобщението, което Максим Наимович дава в сп. „Кино“.
Пръв прочита доноса на Венелин Коцев министърът на културата Рубен Леви, прекръстен по искане на Тодор Живков в Аврамов. Той се самоизяжда от факта, че младият кариерист го е изпреварил и тича през глава при Вълко Червенков.
Само преди стотина дни Политбюро е възложило на културния министър и на Карло Луканов да изработят проект за създаване на официална цензурна институция, подобно Главлит в СССР. За началник на Главлит е определена близката сътрудничка на Червенков Елена Гаврилова. От Москва е пристигнал и специалистът по тия работи Владимир Кетишев.
Леви и Карло Луканов вече сто дни въртят голямата балтия и секат наляво и надясно, като в списъка на вредни книги (над 3 000) попадат дори писани от Тодор Павлов, Добри Терпешев, Орлин Василев („Съпротивата“) и даже поетичната книжка „Багри“ – само защото авторът й носел кошмарното име Никола Гешев.
Да се върнем на разправата с този националистичен филм в най-добрия смисъл на думата национализъм. Рубен Леви удря на камък. Червенков е бил първият зрител на филма. В двореца Врана, където живее и работи (там се провеждат заседанията на Политбюро и Министерския съвет – вождът и учителят на българския народ не обича много-много София), има и киносалон.
Месец преди официалната премиера филмът е прожектиран в него пред генералния секретар. Обикновено недоспиващия си (той работи главно нощем) вожд задрямва и направо заспива по време на прожекциите.
Но на „Наша земя“ генералният секретар на партията не склопя очи нито за миг. Веднага разпорежда цялото Политбюро и Министерски съвет да гледат този „бележит, първи истински голям филм на нашата киностудия!“
След като Рубен Леви „разобличава“ дълбоко националистическия характер на „Наша земя“, Червенков се вижда между чука и наковалнята. В същото време Централният комитет и Политбюро са затрупани с доноси срещу една естрадно-сатирична програма на вестник „Стършел“, озаглавена „Мисия в Европа“. Червенков и там попада между чука и наковалнята, защото е стар приятел в гнездото на стършелите, пишейки епиграми под псевдонимите Владимиров, Петров и други.
На 17 май 1953 г. ЦК на БКП заседава, докато на сцената се играе последното представление (двадесето по ред) на театралната група към вестник „Стършел“, а на екрана се прожектира за последен път „Наша земя“.
Радой Ралин е единственият протестиращ с писмо до Рубен Леви. Докато гласът на строителя на българската топсатира отеква като глас в пустиня, намира се един генерал, който с твърд юмрук защитава национализма в „Наша земя“.
Началникът на Генералния щаб на БНА генерал Иван Бъчваров (наричан задълго „непокорния генерал“) не се поколебава да заяви на Вълко Червенков: „Ония двамата – Леви и Луканов, да си гледат цивилизацията. Сред военните се слуша мойта воля, аз съм капитан!
И докато съм началник щаб, „Наша земя“ ще остане на въоръжение в Българската народна армия! Освен това армията не е цивилна сбирщина и там винаги има началници, дори когато мен вече ме няма, ще знаят да ценят изворите на патриотизма! Този филм на мен ми върши повече работа, отколкото разните лектори не могат и за две години!!!“
„Наша земя“ е шести филм на народната киностудия и дори снимането му е наблюдавано от съветски филмови емисари. Още един довод да се разобличи врага с партиен билет – главно сценариста Хаим Оливер. Съавтор на сценария е Анжел Вагенщайн, но той само е омекотил някои задълбочени прояви на национализъм у Оливер.
Проверката ще покаже, че Хаим Оливер добросъвестно е изучавал действителни събития – престрелки по границата с Турция, борба за остров на река Марица. Като писател взема действителни случаи, които преработва до неузнаваемост, ръководейки се от мисълта на Пушкин „Над измислицата пролей сълза“.
Дълго време събеседник му е първият шеф на отдел „Б“ на Първо главно управление на МВР (борбата с турското разузнаване) – Петър Венков, сам дългогодишен разузнавач в Истанбул, човек с подчертани литературни интереси. Особено ценен за сценариста е разговорът с Богдан Хаджиниколов, организатор на две големи диверсии – взривяване на немски влакови композиции по линията Русе - Стара Загора.
За тях няма да намерите нито ред в широко афишираните подвизи като подпалване складове за кожухчета или взривяване на някой и друг варел бензин. Хаджиниколов не е бил партизанин, нито е бил свързан със съветското разузнаване. Нещо повече, работил е за англичаните. За откриване на диверсантите в България пристигат специалисти от Гестапо. Той обаче успява да надхитри и германци, и българи, преминава границата с Турция през Малко Търново и чак до Девети септември никой не го закача.
След Девети обаче майор Яркъм (прототип на Фехти бей) иска Хаджиниколов да шпионира на бургаското пристанище. И понеже той отказва, му се скалъпва процес, че бил хитлеристки шпионин. Замислена е следната провокация – да бъде застрелян със съветски шмайзер, а трупът му да бъде изхвърлен на българска територия.
Нещо, което Хаим Оливер ще претвори в сценария.
В самото ръководство на армията за филма ще се застъпи генерал Добри Джуров – отначало като заместник-министър, а от 1962 г. вече като министър на отбраната.
Четвърт век първият български забранен филм (погрешно се смята, че такъв е „Животът си тече тихо“ или „Партизани“) шества размножен в достатъчно копия по всички киносалони в казармите. А такива имаше в почти всички поделения на БНА. Първият филм, който гледаше всеки нов набор, беше „Наша земя“.
Лентата се изучава като по учебник в съветските киностудии. Така се появява кинокласиката „Застава в планината“, където провокациите, отвличанията и екшъните са най-меко казано неприкрити подражания.
Но Хаим Оливер е анатемосан и филм по негов сценарий ще се снима едва след пет години. Но и той ще бъде обруган, този път заради недолюбвана по онова време от социалистическия реализъм тема за любовта при появата на класически любовен триъгълник. Заглавието му е „Законът на морето“.
