Кой и защо уби Серафим Северняка


Кой и защо уби Серафим Северняка
Серафим Северняк
22 Юни 2011, Сряда


Ако прибавим бирата от рум сервиз и странната повреда в климатичната инсталация на най-представителния кубински хотел,


Автор: Борис Цветанов

можем просто да подредим мозайката на едно перфектно убийство – мечта за всеки престъпник. Краят ще настъпи на 23 май в „Братя Алмехейрос“,  въпреки грижите на висококвалифицираните лекари. И никакви следи!

Нещо повече – убийците са имали идеалния шанс да бъдат прикрити от самата жертва. „Физиката ми отдавна не е в ред. Самият аз се погрижих достатъчно...“ – пише в предсмъртното си писмо известният български писател, публицист и журналист Серафим Северняк (виж карето). В него бай Серо, както го наричахме всички ние – неговите приятели, беше посочил убийците си: ръководителите му от Националния съвет на ОФ.

В сп. „Отечество“ като самотен боец той бе започнал безпрецедентна за социалистическия реализъм поименна критика на хора от висшия ешелон, бе разобличил и нарекъл убиец завода край Златна Панега, беше оповестил доходите на разни големци. Филипиките, които печаташе, ставаха все по-остри. „Много станахме на клона – писа по едно време бай Серо, – ще се скърши под тежестта на надебелелите ни от преяждане и безгрижие задници“.

Бесен от журналистическите волности, ненавиждан от него, Пенчо Кубадински се жалва на приятелчето си по мръсотии Мирчо Спасов. “Ще го пратя Северняка да стане серафим в Рая“ – остроумничи с черен хумор бившият дългогодишен господар на всички подлеци в Държавна сигурност.

За него страховете и ядовете на култовия ловджия са бели кахъри. За Мирчо Спасов проблемът Серафим Северняк е въпрос на живот и смърт. Месеци наред писателят се движи неразделно с един бивш контраразузнавач Иван Костадинов – непенсиониран, болен от рак в последния стадий, той проявява необичаен интерес към архивите на ДС и БКП и преди всичко тези, отнасящи се за периода 1945-1948 г.

Мирчо Спасов е наясно, че Костадинов е на една ръка разстояние до разкриване на най-мръсната му тайна, свързана с необичайно бързата му кариера. Тя се дължи на целенасочената помощ, оказвана му от самото ЦРУ, за да може да извоюва доверие в ръководството на Партията.

Костадинов рови и в друга мръсна тайна, свързана с пожара през 1968 година в склада на „Българска фотография“ край Кокаляне, когато се запалват 10 000 тона стари филмови ленти. За този пожар отдавна се шушука, че е бил умишлен и целял да скрие извличано от лентите сребро и сребърен нитрат, изнасяни и продавани на Запад –  всичко това организирано от Мирчо Спасов.

Освен милионите, с които е ощетена държавата, този пожар оставя и овъглени 22-ма туристи по околните баири.
Костадинов е пътник, остават му броени дни и ако трябва, може да му се помогне – няма да е за пръв път на Мирчо Спасов.
Проблемът е самият Серафим.

Отначало като че ли работата е проста – верен човек задига ловната пушка на писателя – елитна френска марка, обработва я да гръмне в ръцете му  като при нещастен случай, какво толкова... но в последния момент съвестта на агента заговорва. И пушката си остава просто открадната.

Тогава Мирчо Спасов изковава сценария на съвършеното убийство.

В санаториумите, в които писателят се лекува, тайнствена ръка подменя даваните от лекарите хапчета, бавно и методично натегачите от НС на ОФ прекратяват лекуването с необичайни и спешни командировки и съвещания.

Сам Пенчо Кубадински, както споделя след години вдовицата Милка Северняк, го вика спешно при себе си и го кара да чака по 4-5 часа пред кабинета му. Назначават се безброй проверки в счетоводството на списанието от вдигащи кръвното на бай Серо люде, които все не откриват нищо, но затова пък, както твърди Никола Инджов, месеци наред вече кръвното му не спада...

Дългата ръка на убиеца стига дори до лечението в домашни условия. Пак вдовицата му Милка споделя: „Личната лекарка Елисеева от Държавна сигурност му даваше хапчета в малки бежови пликчета. Не знаехме изобщо какво пие“.

Колко му е на тая дълга ръка да стигне и до Хавана – детска игра за свързаните в мистериозни сделки хора от тайните служби – да повреди климатичната инсталация, да сложи „нещо“ в поръчаната от рум сервиз бира... И тази дълга ръка стига дори до „Братя Алмехейрос“.

Медицинските сестри свидетелстват, че в дългите дни и нощи на агония и кома Серафим два пъти е идвал в съзнание и веднага се е хващал за химикалката и бележника си, с които не се е разделял от месеци.

Този бележник загадъчно изчезва след смъртта на писателя. Изчезва завинаги и огромната му пълна с какви ли не документации чанта, с която също по принцип не се разделя.

Като връх на всичко, за да не би нещо при пристигането на трупа от Москва – където го сваля самолетът от Куба – ДС обявява, че е станала грешка в товарителниците и вместо трупа на Серафим Северняк, на летището е доставен ковчег с тленните останки на друг човек.

Всичко това е поредното театро, за да се претършува за всеки случай „пратката“. Нямаше нищо такова –  споделя съпругата му Милка. – Лично разпознах Серафим. Нарочно обявиха тази нелепост. Страхуваха се да не стане нещо безпрецедентно.

От цялата страна бяха дошли хора, хиляди, имаше цели автобуси... Стигна се дотам ДС да отложи и погребението. Забрани на дошлите да изпратят Серафим да останат в столицата...

Остава да допълним, че последната воля на бай Серо също не бе зачетена. В цивилизованите страни не пренебрегват предсмъртното желание дори на най-вулгарните убийци, садисти и прочие престъпници. В случая обаче не е изпълнено нито едно от четирите последни искания на писателя, посочени в писмото му, написано преди да напусне този свят...

Но убийците постигнаха повече от онова, което бяха искали. Диктатурата на посредствеността се настани трайно в интелектуалните среди и тя за втори път уби Серафим Северняк.

Защото дори само „Охридска балада“ да бе написал, името му пак щеше да е гордостта на всяка литература. А разказът му „Ветрило от сандалово дърво“ например има всички качества да влезе в една световна антология... Уви!


Предсмъртното писмо на бай Серо
„Физиката ми отдавна не е наред. Самият аз се погрижих достатъчно за това. Напоследък особено старание в това отношение положиха ръководителите ми от НС на ОФ. Да са живи и здрави.
Ако се случи да пукна, което е сигурно, моля да се има предвид следното:
Първо – незабавно след установяване печалната истина да бъде направена аутопсия, за да се изяснят всички причини.
Второ – без да се правят никакви ритуали в столицата, останките ми да се пренесат в родното ми село.
Трето – да бъда положен на мястото, където почиват вечния си сън сестра ми и майка ми.
Четвърто – ако все пак трябва да говори някой, това да бъде човек от селото.
Забележка: Под никаква форма да не се допускат нахалници от Националния съвет на Отечествения фронт или Съюза на българските писатели.
Втора забележка: Живях достойно. Неприятностите, които съм имал, са били дело на груби и тенденциозни хора (не мога да намеря по-добри думи за вечното сбогом). Вроден дефект ми беше, че не можех да се примиря с груповщината, подлизурството и бездарието. Убеден съм, че това не ми попречи да извърша онова, заради което съм дошъл на белия свят.
Ако има обществена съвест, настоявам да не се изоставят двете ми невръстни деца. На тях оставям името си. Нека не забравят, че баща им беше съзнателен гражданин на България. Убиха го зли и непочтени хора. Ако те могат, нека се борят с това антихуманно зло.

април-май 1988 г.


И до днес кабинетът на писателя в читалище „Зора“ в родното му село Горна Липница е запазен в автентичния му вид с пишещата машина, очилата му, химикалките, които е използвал. А в ъгъла все още стои закачалката с дрехите и ботушите, с които е ходил на риболов Серафим Северняк в дружески разговор с Павел Вежинов в края на 80-те години на ХХ в.  Снимка: архив сп. „Съвременник“

В категории: Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки