Една отминала война беляза с кръстен знак фамилията ни. Лековерно въвлечена в спора на големите, малка България даде стотици жертви на американските бомби, без въобще да е воювала.
Свидната жертва на нашия род е кандидат-подофицерът Стоян Маринов Тодоров.
Автор: Георги Тодоров; Йото Йотов
На 22 години българинът от врачанско, бе на служба във Втори конен Ломски полк, който бе разпределен в присъединения към България мирновременен град Скопие. Той бе убит по време на една бомбардировка на 24 януари 1944 г.
Донесението в главния щаб на войската е лаконично: „Бомбардиран е Скопие. Има разрушени сгради и дадени жертви”. Следва съобщение за смърт до семейството и нищо повече. Полковият архив изгаря седем месеца по-късно при отстъплението от Македония под ударите на Вермахта. Често се питах с какво този мой родственик е предизвикал съдбата си и е трябвало да бъде заличен от света?! Днес вече имам еднозначен отговор.
С нищо не е предизвикал кончината си. Нито той, нито другите 16 негови убити събратя и още 47 ранени войници в Скопие, нито пък 124-та загинали и 250 ранени мирни граждани на Враца в същия този ден, в един и същи час, от същите тези едни и същи въздушни палачи.
Днес вече знам и по име кой е този командир на авиационното поделение, извършило въпросната бомбардировка – това е полковник Джак Рандолф. Той предвожда бомбардировъчната група на САЩ, избрали произволно обектите си за унищожение и отнели тези човешки животи. Ей така, за наказание на българите, оказали се на грешната страна, стреляйки с картечниците по невинни бягащи из Враца хора, пускайки бомби по забравени от бог и от цар селца като Чомаковци, Борован, Попица, Кунино, Кливодол и Телиш.
Колко лесно и без угризение се отнема човешки живот от 2 500 метра височина, когато не гледаш жертвите си в очите. Днес, след толкова време, открих лицата на тези хора – на командира и на голобрадите му пилоти – поне на онези, доживели своята преклонна старост. В своята „Асоциацията на бомбардировача” те ежегодно позират на цветни фотоси в обкръжението на гордите си синове, внуци и правнуци. Някои от тях ни посетиха отново наскоро за поклон пред мемориала на свалените над София американци.
А загиналият от техните бомби български кавалерист Стоян Тодоров остави само една снимка, бременна жена, четиригодишна дъщеря, бедняшка стряха, подслонила под себе си 12 души от пет поколение и двадесетина декара корава врачанска пръст...
Ние уважаваме паметта на чуждите воини. Но отвъд западната ни гранична бразда друга една символична война не е спирала вече 100 години. Всеки, стъпил в тези земи българин си остава завинаги окупатор и несвой, дори ако е изкупил присъствието си с живота си. Родовата близост е изличена дългосрочно и методично в паметта на скопските граждани. Също толкова методично по-рано сърбите заличаваха цели 22 години гроба на всеки българин, оставил там костите си навеки. На свой ред новите македонци довършиха заличаването и на новите, още пресни войнишки братски могили. И сега в Скопие, на север от крепостта „Калето”, стоят непокътнати френските военни гробища, а от българските няма и следа.
Имената на нашите сънародници са заличавани с длето, последвано от събаряне и трошене на кръстове и паметни плочи, а накрая повсеместно от църковните олтари, дворове и християнски гробища войнишките лобни места са разровени до дъно, като останките са събирани костица по костица и изхвърляни във водите на Вардар! И на свой ред комунистическата власт в София нито веднъж не защити дори един войнишки мемориал, останал там от двете световни войни...
Лишен от кръст е и кандидат-подофицерът Стоян Тодоров. Нещо повече – той е погребан в обща могила, заедно с всичките 17 жертви, чиито кости днес са в неизвестност, напълно унищожени. В неизвестност са и останките от другите 119 военни, загинали 14 дни по-рано в предишната бомбена атака!
Излишни и нелепи са пожеланията ни, изречени днес с половин уста, към властите в Скопие за „възстановяване на войнишките паметници”. Та всеки възстановен кръст там ще бъде поруган незабавно – този път от новите варвари, винаги оставащи в категорията „неизвестни лица”. Защото символичната, безкръвна и дълбоко лицемерна война срещу страната ни няма определена крайна дата.
Малко са народите, които могат да простят. Ние сме от тези, които прощаваме. Другите помнят до века и открито ненавиждат всеки, който дори за ден е тъпкал земята им, било то и с най-добри намерения.
А ние отново сме в съдружие с презокеански стратези, които някога ни убиваха безпощадно, а днес водим с тях рамо до рамо със символични сили нова война „срещу тероризма” в Ирак, Косово, Афганистан... И тези войни съвсем реално продължават да разплакват майки и в София, и в Москва, и във Виена, и в Париж!
Съвсем реално и не случайно ходжи и имами в джамии, издигнати върху българската земя, по време на петъчната си молитва четат инструкции за въоръжаване с нож, пистолет и бронежилетка „срещу дявола”. И съвсем неслучайно по това време гръмна Демодедово, съвсем „навреме” пламна в напрежение линията Тунис-Египет, зад което съвсем „случайно” се показа дългата ръка на „Мюсюлмански братя”. Историята се повтаря и занапред ще се повтаря неумолимо, щом народите не помъдряват, поучавайки се от нейните уроци.
Осъзнавам, че всичко казано дотук и просто едно разсъждение на глас. Но това е моето усещане за кръвните обиди, нанесени на страната ни и всички следвоенни поколения, на които още не е поднесено извинение. Всъщност май то изобщо не е искано!
Падналите във военните конфликти, разиграли се на македонска земя, може би никога няма да имат издигнат кръст върху гроба си, включително и моя загинал брат Стоян Тодоров.
Кой е Стоян Тодоров
Стоян Маринов Тодоров е роден през 1918 г. в семейството на Марин и Драгана Катански от Гложене, оряховско. Домочадието е многолюдно и сплотено – под една стряха живеят 13 души – синове и снахи, дядовци и баби, деца, внуци и правнуци. Желанието на бащата е да изучи по-големия си син в Оряховската и Ломската гимназия не се сбъдва и поради заболяване Георги прекъсва обучението и се завръща у дома. Стоян е по-малкият брат. Той успява да завърши основно училище в Гложене и се захваща със земеделие, включвайки се в обработката на стотината декара фамилни ниви в коравата врачанска земя.
С жена си Анка имат дъщеря Росица, родена през 1941 г. Мобилизацията в армията отменя плановете му, а войната фатално преобръща живота му. Той е изпратен в запас в състава на 2-ри конен Ломски полк, с който служи в новоприсъединената Македония.
За добра служба командирът на полка Донко Кафеджиев го повишава в чин ефрейтор. Като на стар войник му престояло да се прибере в дома си през пролетта на 1944 г. Но на спокойната му иначе служба в Скопие безвъзвратно е сложен край от започналите американски въздушни нападения. Стоян оцелява при бомбардировките пред октомври, ноември и на 10 януари 1944 г. Още при последния си отпуск през септември 1943 г. е имал лоши предчувствия и на тръгване към полка си споделя пред брат си и баща си: „Мисля, че няма да се върна оттам”.
На фаталния 24 януари 1944 г. българското небе гъмжи от вражески самолети. С вероломство и военна хитрост 6 големи групи с общо над 300 самолета,нападат на вълни една след друга през час точно на обяд столицата и други обекти. София е спасена от стелещата се над нея мъгла. Но разделени на две, половината от летящите крепости сриват със земята Враца. Останалите завиват и връхлитат Скопие.
След сигнала”отбой”, Стоян и другарите му са изпратени да отведат полковите коне на водопой край Вардар. На връщане, близо до полка, ги застига нова въздушна опасност. Скопие е нападнато от 22 тежки бомбардировача, идващи откъм София, които в 13.30 ч. покриват с килим от бомби широк коридор през града, атакувайки както военни обекти, така и мирни квартали.
На открито, все още далече от окопи и скривалища, войниците пускат конете и залягат кой къде намери. Падналите около тях бомби буквално ги разпиляват като сламки. Взривната вълна вдига Стоян във въздуха и го запраща в стената на срутващата се конюшна, където падайки умира почти веднага от раните си. Заедно с други свои загинали набори, той е погребан с военни почести в общ войнишки гроб. По сведения на МО това е гробище № 12, в което лежат 41 военни. Убит едва 25-годишен, той така и не доживява раждането на сина си само 4 месеца по-късно. Днес гробът на загиналите а Македония наши мъже е заличен от югославските власти и остава неизвестен.
