Нов триумф на халтурата в Бургас


Нов триумф на халтурата в Бургас
Михаил Неделчев
16 Декември 2010, Четвъртък


Утвърждаването на халтурата в най-добрия град за живеене вече се превръща в традиция. Сценарият се разиграва всяка година по един и същ начин, с едни и същи удивително бездарни актьори, както и с неизменните боготворящи ги автори – все графомански величия. Под чадъра на предубедени и недобросъвестни критици в Бургас избуяват странни и причудливи литературни творения. Гларуси прелитат, хвърчат пухчета от глухарчета, пърхат пеперуди и крайморските ни поетеси или



Автор: Стоян Георгиев

вечерят с бога, или самите те си раждат богове. Дотам вече ги е маносала звездоманията им. Тя за съжаление всъщност се подхранва от хитрите и изкористени столични критици.

На тези мисли ме наведе тазгодишният преглед на бургаската поезия и проза, направен от Пламен Антов и Михаил Неделчев – две уважавани имена на нашия културен небосклон, само че неизвестно защо съсипващи всичко що-годе кадърно в Бургас за сметка на втръсналите ни техни протежета. Така храмът на изкуството неусетно се превръща в авгиеви обори. И се оказва ужасно трудно да бъдат прогонени търговците от храма, защото воят на прехвалените бездария зловещо се надига срещу всеки, дръзнал да детронира боготворените величия.

Че Бургас се обрича завинаги на халтурата и кича осъзнах, когато изслушах целия доклад на Михаил Неделчев върху бургаската проза. Известният критик дори не познаваше книгите, които представяше, макар че поне заради солидното заплащане от общината трябваше да си направи труда да го стори.

Очевидно предварително нахъсан от шайката бургаски графомани, Неделчев веднага ме нападна ни в клин, ни в ръкав, че съм създавал литературен кръг около издателство „Божич”. Едва ли на него трябва да обяснявам, че литературните кръгове са нещо естествено, но изглежда едно се приказва на думи, а друго се върши на практика. После критикът цитира част от предговора ми към книгата на младата авторка Ами Тола „Заблудения завоевател”, наградена само преди месец с най-високото отличие на Съюза на свободните писатели в България „Народен будител”, без протекции и без пазарлъци, на каквито е виртуоз г-н Неделчев. Този факт е доста показателен за престъпното му отношение към един млад и обещаващ талант. Ето и цитатът от моят предговор, който го беше възмутил: „Тук не говоря за огромната кохорта от угодливи еднодневки по страниците на литературните списания и алманаси, прикрити под неизменната маска на модерност и неясни абстракции, толкова неясни, че понякога самите те не знаят защо изобщо са ги написали. Е, това е още един замаян абсурд – прехвалените графомани с болезнени претенции, купища награди и ругаещи ги читатели”. Както се пише под някои карикатури – Без думи”.

От книгата ми „Тайното послание” г-н Неделчев беше прочел само първия разказ при положение, че тя е около 450 страници. Това обаче не му попречи веднага да я заклейми като политическа проза” и публицистика. Аз знам, че яростните демократи” като него не долюбват социалните теми, но това не им дава право да ги определят като публицистика. Нима Елин Пелин и Чудомир са публицисти? Болнавото му увлечение по разни езотерично-модернистични мъгли и психарски бръщолевения си e негов проблем, но защо трябва да ни ги налага и на нас? И защо беше необходимо да ни уверява като истеричен шаман, че бургазлии би трябвало да умират от щастие и да изпитват ежечасни оргазми от това, че дишат един и същ въздух с природното чудо Керана Ангелова? Нима не е наясно този устат човечец, че със заклинания, с дитирамби и с панегирици не може нито да увеличи, нито да намали нечий талант.

Утвърденият монопол на бездарието и графоманите започна да се разпуква – затова и беше толкова разпален в хвалбите си г-н Неделчев, затова се създава вече и литературна критика за блудкавите им съчинения, затова се правят и спектакли по творенията ми. Въпросът е какво става с отразяните криле на младите таланти, какво става с убийството на кадърните ни хора? Защо например в Бургас не се говори за поезията на Асен Йорданов, за сатирата на Стоимен Стоименов, за великолепните романи на Мария Дубарова, за оригиналните творения на Иван Джамбазов, за зашеметявщите трилъри на Валентин Фъртунов, за модернистичните търсения на Слави Томов? Защо? Нима прозата ни се изчерпва с претенциозните и нищо не казващи ни романи на Керана Анеглова, с техния тромав и тежък език, подобен на вавилонско стълпотворение? Ала както се шегуваше остроумният Боало:

Но щом умът е в плен на страст самолюбива,

не вижда своя дар, от липсващ се опива.

Ето това гибелно опиване би било невъзможно, ако не бяха безсрамните хвалби на такива набедени ментори като г-н Неделчев. И защо бургаската проза трябва да се оценява от софиянци, след като има достатъчно способни критици и в Бургас – град с два университета, град, който е дал такива критици на национално ниво като Петко Росен и Владимир Василев? Пак опираме до графоманите. Те не искат по никакъв начин да отстъпят територии, да дадат път и на другите, независимо, че с помощта на техния пагубен манталитет Бургас се превърна в смърдящо езотерично блато, над което на тумби прелитат празни мисли и кухи фрази.

Не по-добре се представи и Пламен Антов с критиката си към бургаската поезия. Мигайки като куче във воденица, той също успешно оплю поезията на младия талант Динко Динков и стихосбриката му „Морска колония”, която си е културно явление в нашия град. Но Антов възхвали усуканите, безжизнени и абстрактни бълнувания на Иван Сухиванов, който се е превърнал от поет във вярно общинско куче, готово да залае всекиго, дръзнал да отнеме подхвърления му какал. Затова и в речта си при награждаването си ни уверяваше, че само в коловозите на общината” можем да стигнем надалеч. Той със сигурност ще стигне и догодина по тези коловози” дори до Пегас”. Миналата година беше най-големият ни критик, днес е най-великият ни поет, утре ще бъде нашият Толстой, в другиден – бургаският Шекспир. А съмнително талантливите му протежета, като Райна Маркова, ще бъдат възхвалявани по шуробаджинашки и от мазния език на г-н Неделчев. Браво, Сухиванов! Дерзай! Особено ме впечатли сравнението ти на луната с теляк в баня. Наистина е удивително!

За мене най-учудващото обаче беше хладнокръвието, с което Керана Ангелова понесе сочния панегирик за себе си, произнесен с окултен блясък в очите от г-н Неделчев. Може би и тя ще ни представи в бъдеще едно свое „Хландокръвно” като Труман Капоти със знаменателното мото: „Лъжеш ме, аго, но ми е драго”. Какво ли друго й остава, щом е вече е законно обожествена, подобно римски император. Относно значимостта на творенията на прехвалената „богиня на бургаската проза и такива като нея, въпреки написаните за тях книги и пресолени венцехваления, можем само да припомним незабравимите думи на Ботев:

Защо не съм поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!

Защо не съм и аз поет,

като Сапунова трети!

Че запял бих, че възпял бих

на владиката конете!

За огромно съжаление налаганата и утвърждаваната от няколко години порочна традиция не само съсипва културата в Бургас, но и като туморно образувание трови и творческата атмосфера в него.



Една сцена, която свикнахме да се повтаря всяка година...

В категории: Коментари , Културен Десант , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки