Бургас, освен най-добър град за живеене, се оказа, че е и с най-„почетни граждани”. В това, разбира се, няма нищо лошо. Лошото е, че критериите за получаването на това звание са вече дотолкова снижени, че само гларусите в града още не са удостоени с това високо отличие. То е раздавано от герберската власт на килограм. Така тя цели две неща: да спечели предани електорални единици за предстоящите избори и да въздигне в култ посредствените си културтрегери, които не само не
създават изкуство и не вършат нищо в негово име, но и целенасочено го рушат.
Към тези печални мисли ме наведе не само нагло тапосаната пред театъра паметна плоча на злополучно загиналия драматург Иван Славов, но и удостояването със званието „почетен гражданин” на директора на театъра „Адрина Будевска” Борислав Чакринов, който със своята неуморна дейност за няколко години успя да гилотинира бургаската Мелпомена, като изгони публиката й и превърна театъра, ако не в бинго зала – неговото любимо място за развлечение, – то поне в едно водевилно кабаре, където могат да се видят всякакви хибридни форми и измишльотини, гарнирани безвкусно с кухи претенции за модерност, зад чиято уютна маска днес успешно се крият не едно и две бездария.
Няма да коментирам тепегьозлъка на г-н Чакринов, който е всеизвестен, нито личните му увлечения и недъзи. Искам само да отбележа дебилското му неуважение към всичко преди него в областта на театралното изкуство в Бургас. Голямата наша режисьорка и актриса Юлия Огнянова не само не беше поздравена от бургаския театър при представянето на книгата за нейния живот и дейност от Румяна Емануилиду, но Чакринов високомерно се изказа, че не се занимавал със склерозирали старици. Вероятно той е застрахован от болестите на старостта или пък от самата нея, замаян от амброзията на великото си изкуство. Не ми се ще да коментирам и отношението му към бившите актьори и актриси от театъра, понеже не се е обърнал към нито един от тях, не е помогнал на нито един, не е поканил нито един в някоя постановка. Защо? Защото е гений, защото е един нещастен Салиери на нашенската безпардонна посредственост. Защо Чакринов не предложи поне веднъж на Недялко Йорданов да постави негова пиеса? Коя бургаска пиеса изобщо е поставил? В момента Недялко Йорданов например репетира своята „Убийството на Гонзаго” в Народния театър, защото голямото изкуство е винаги актуално и вечно.
На шуробаджанашки и приятелски принцип г-н Чакринов успява да реализира градниозни проекти, кой от кой по-щурав и налудничав. Да не говорим за плачевната материална база на театъра ни, вече готов да рухне, тъй като зад цветистата му фасада зеят не една и и две строителни язви, та и той е заприличал на постановките на директора си – отвън лъскави и шумни, а отвътре кухи и пошли до безобразие.
Да хвърлим все пак бегъл поглед на репертоара на театъра ни под егидата на г-н Чакринов: „Ментови целувки”, „Омайна нощ”, „Дядо Коледа е боклук”, „Бардак” и тем подобни заглавия се нижат в безкрайна и досадна редица, сред която изпъква геният на Жозиан Баласко с нейните петокачествени водевили и сладникави мелодрами. И всичко това бургаският зрител е длъжен да поглъща редовно на едри порции, при положение, че неговото битие го изправя пред доста по-ужасни и сериозни проблеми от тези в сиропираните постановки на театър „Адриана Будевска”. Има, разбира се, и стойностни спектакли, но и в тях нещата не всякога са доискусурени. „Когато гръм удари” по Яворов беше спасен от великолепната игра на покойния Тодор Щонов. В „Д-р” на Нушич незнайно защо Милорад Цвийович ни говори за бургаския ресторант „Златна котва” и за бившия „Одеса”; в „Двамата веронци” потпурите по песни на братя Аргирови и Емил Димитров съвсем не подхождат на Шекспировата комедия, както и странният театрален Франкенщайн между Гоголевата „Женитба” и Шекспировия Хамлет, който се появяваше ни в клин, ни в ръкав, като улав.
Естествено не бива да се отрича експеримента и модерността, но все пак трябва да има естетически критерии, г-н Чакринов. Нека само да ви припомня няколко реда от „Поетическо изкуство” на Хораций, твърде подходящи за вашите скалъпени надве-натри театрални хибриди:
Ако художник поиска да свърже главата човешка
с шия на кон, а трупа той състави от части различни
и облече в пъстроцветни пера най-накрая жената,
горе прекрасна, завърши с опашка на люспеста риба,
няма ли чудо подобно, приятели, да ви разсмее?
И така, поздравления на Община Бурагс и на г-н Чакринов, които наистина успяха да ни разсмеят: първата, че вече награждава хора, които усърдно рушат устоите на високото изкуство, а вторият, че има наглостта да приема едно незаслужено отличие. Честито!
