На 9 ноември се навършиха 130 години от рождението на един от най-талантливите майстори на българското слово – великия писател Йордан Йовков. Героят от Балканските и Първата световна война, маг на думите и всепризнат жрец на българския дух. Какво беше изумлението ми, когато видях, че надгробният му кръст, дело на нашия голям скулптор проф. Иван Лазаров, е потънал в треви и буренясал, както гробовете на много други достойни и незабравими представители
на нацията ни. И се сетих тогава за Вазовите стихове:
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Ние нямаме Уестминстърско абатство, където е погребан прахът на британските гении Нютън, Дарвин и Дикенс, както и римския Пантеон, съхранил за вековете тленните останки на Рафаело и други велики италианци. Ние нямаме даже холивудската алея на славата. Едва в наши дни започнахме да подражавеме на това колкото суетно, толкова и забележително начинание на най-младата нация. Защо?
Кое е това, което ни прави безучастни и студени към нашите предци, взрени само в бъдещето и изкусени единствено от всяка новост и мода?
Неслучайно Паисий започва своята „История славянобългарска” със следните знаменити думи: „Искаш ли да видиш като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе и непостоянството на тяхното благополучие... чети историята и като познаеш от нея суетата на тоя свят, научи се да го презираш”.
Последва го Вазов с величавата си и трагична „Епопея на забравените”, сътворявайки националния ни героичен пантеон.
Напомни ни за дълга към миналото и световният поет-антифашист, носителят на международната награда за мир, Никола Вапцаров:
А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат...
Откъде идва нашият нихилизъм и пренебрежение към миналото? Нима не знаем, че без минало нямаме бъдеще и че който владее миналото, владее и бъдещето, както твърдеше Джордж Оруел. Именно от тази липса на историческо чувство и къса памет идват всичките ни беди. Ако паметта ни беше по-дълга, никога нямаше да допуснем създаването на престъпната партия ДПС, чиито кметове в Кърджалийско днес дори не бръснат официалната власт в страната. Ние неведнъж плюхме върху костите на дедите си – мъченици и герои. Ако имахме по-дълга памет, нямаше да ставаме два пъти съюзници на немците, което ни донесе само разруха и катастрофи. Ако имахме по-дълга памет, днес Македония нямаше да е отделна държава, а помаците нямаше да се считат за някаква друга народност.
Неглижирането на родовата ни памет е ужасен и вечно повтарящ се национален недъг. Някога Николай Хайтов води тежки битки с дебелоглавите учени глави, за да докаже, че гробът на Левски е в столичната църква „Света Петка Самарджийска”, но „учените глави” се оказаха толкова инат, та отрекоха очевадната истина и лишиха най-великия българин от гроб, а народа ни – от място за поклонение. Същите „учени глави”, които толкова не долюбваше войводата Бенковски, усещайки с непогрешимия си нюх тяхната пагубна роля за отечеството.
Емилиян Станев си спомня как в своето детство е виждал цели корита с кости на царе и боляри в мазетата на търновци, захвърлени и никому непотребни. Като се сетим какво пише Хайтов за всеки опушен кокал, провъзгласяван от гърците за останка от някоя антична знаменитост, ни става тъжно и болно за нашето безхаберие и глупост. Дори срутеният мавзолей на Георги Димитров е показателен в това отношение. Ако той беше само комунистически диктатор – как да е, но в същото време „героят от Лайпциг” беше и световноизвестна личност. И до днес русите не са изхвърлили мумията на Ленин, нито са сринали мавзолея му. Защото са по-глупави ли? Не, защото имат чувство за памет. Президентът Путин проведе референдум по този въпрос и се оказа, че над 80 % от населението не желае да се срутва мавзолея на Ленин, определяйки го като една от най-великите личности на миналия век, човекът, зашлевил такава оглушителна плесница на грабителския капитал, че той и до днес пази горчивия спомен за нея. И германците пазят паметта на Адолф Хитлер, независимо че това е един от най-престъпните типове, раждали се някога на земята. В средата на октомври тази година в Историческия музей в Берлин бе открита изложбата „Хитлер и немците”, която ще приема посетители до 6 февруари догодина. Същото правят и французите с кръволока Наполеон, който столетие преди своя истеричен ученик изпробвал ефективността на газовите камери над негри от френските колонии, а италианците и днес се захласват по изроди като Калигула и Нерон. Само ние, ревностните папагали, като някакви недорасли и нещастни дечковци, сриваме всякаква следа от миналото си, за да започнем всичко отначало. И започваме всичко отначало, за да се озовем пред голямото нищо и пред поредния завоевател, който тихомълком ни надява юларя и ни отваря вратите към новото робство.
Гробът на героя Списаревски тъне в треволяк, а ние издигаме паметник на американските престъпници, бомбардирали мирното население в София. И не стига това, ами се намери някакъв поплювко, един извеян запасен офицер от хубостниците на Негово величество, да ни уверява, че това било нормално. Какво да кажем за такова отявлено малоумие и предателство! Това само ни обяснява наличието на гилотината! Защото колкото и да се сополивят днес монархистите и скритите зад маската на патриотизма бивши фашистки функционери, истината е ясна и за децата у нас. Това, че Хитлер ни върнал Южна Добруджа и временно Вардарска Македония, не го прави автоматично по-малък престъпник. Това, че Фердинанд провъзгласил нашата независимост, а съсипал народа ни, натиквайки го в две национални катастрофи, не го превръща в патриот и мъдър властелин. Това, че Борис ІІІ ни вкара в пагубния съюз с фашистка Германия, а сатрапът Цанков изби цвета на българската интелигенция в никакъв случай не ги прави велики държавници. Време е да си свалим розовите очила и да погледнем истината в очите. Вярно е, че историята се пои с кръв, но ние не бива да забравяме милионите жертви в името на свободата и прогреса. Защото 20-те години на преход ни разкриха, ако не друго то поне неблаговидното лице на демокрацията и бездушието на капитала. „Негово Величество Човекът”, възпяван възторжено от Пеньо Пенев, днес е само жалко винтче от огромния олигархичен механизъм, където „парицата е царица”, според паметната фраза на Алеко от „До Чикаго и назад”.
И накрая нека си спомним тревожните и проницателни слова на Пенчо Славейков:
Край на сълзи и стенания,
на неволи и страдания,
о, мой бащин край!
Ще отдъхнеш ли ти някога, или твоят дял за всякога
същий все ще трай?!
Българската памет, късата и угодлива българска памет – ето една от най-страшните ни беди и докато тя е такава, ние винаги ще бъдем и ще си оставаме роби.
Защото народ с къса памет обикновено има дълги страдания!
