Решението за избухването на Преображенското въстание се взима на Петрова нива
Българската история е съхранила спомена за много героични въстания. Едно от тях, в което народът дръзна да се противопостави на многовековните си поробители, избухва в дните между църковните празници Илинден и Преображение през 1903 г. То обхваща големите покрайнини от целокупността на българските земи на Македония и Одринско, в чиито територии като в живо тяло Берлинският договор от 13 юни 1878 г. забива отново ръждивия нож на турската империя.
Така проявиха „милосърдието“ си Англия, Австро-Унгария и Германия спрямо бедния и измъчен български народ, скъсал току що веригите на робството си в очакване най-сетне да заживее в независимост и свобода.
Последвалите протестни акции към чуждите дипломати и правителствата на „великите сили“ останаха глас в пустиня, но станаха прелюдия към бъдещото Илинденско-Преображенско въстание.
Тези дни ще честваме 107 години от неговото избухване. Много е изписано за неговата подготовка, за конгреса на Петрова нива – Странджанското Оборище, за избухването му, бойните действия и зверското му потушаване. Няма да повтаряме известните факти.
Тук искам да изтъкна, че много активно участие в подготовката му са взели жителите на село Сърмашик (дн. Блъшлян), което е дало 19 души заточеници в азиатските крепости на Черно море Синоп и Паяс кале.
И понеже малкотърновското село е било обезглавявано на два пъти (през 1901 и 1903 г.), само 7 души са успели да се включат във въстаническата чета на войводата Киро Димитров Узунов. В списъка с нейните членове, шести по ред е моят дядо по майчина линия Желязко Тодоров Панайотов (Пенгиолов).
Не случайно съвременникът на преображенци Димитър Стамболиев в книгата си „Въстанието в Странджа и турските зверства“, написана непосредствено след погрома му, отбелязва: „Робът не искаше вече да търпи, та издигна гласът си за политическа свобода. На 20 март (1903 г.) бе хвърлен ПЪРВИЯ ОГЪН ЗА СВОБОДАТА И ТО В СЕЛО СЪРМАШИК, Малкотърновска околия... и в лицето на славните герои Пано Ангелов и Никола Равашола, даде първия урок на турското правителство с какви хора ще си има работа“.
Именно в тяхна чест войводата Яни Попов съчинява тържествения боен марш, превърнал се в химн на Странджа планина „Ясен месец“.
Отиване има – връщане няма
С тези прощални думи войводата Георги Кондолов се разделя със семейството си, тръгвайки за конгреса на Петрова нива. Отдавна ме вълнува внушителната фигура, благородния дух и смелостта на този странджански исполин, прежалил дом и семейство, близки и деца, за да се посвети на борбата за свобода на Тракия и Странджа и намерил смъртта си още в първите изстрели на започналото въстание – там, в лозенградското село Паспалово, на 5 срещу 6 август 1903 г.
Не мога да остана безразличен и към трогателното писмо, което секретарят на четата му Паскал Иванов пише още на другия ден до съпругата му Донка Хубенова от Паспаловската могила, където тежко раненият Кондолов, пронизан в червата, стене от болки и моли секретаря си да сложи край на мъките му:
„Паскале, ако ме обичаш, тегли ми един патрон, та да се отърва от тия мъки!... Ааах!... Ах!... Неговите молби бяха толкова настоятелни и толкова сърцераздирателни, щото цял ужасен, аз се отдалечавах в гората и горко, горко плачех. Връщах се и го утешавах, че раната му не е толкова опасна... обаче той пак настояваше: „Убий ме! Убий ме!“... Аз и без това ще умра, но защо да се мъча? Пиши в Бургас на семейството ми какво е станало с мене.
Кажи на жена ми, на дъщеря ми и на сина ми да ме простят,
ако им съм в нещо съгрешил... И като казваше това, простена и за своята Велика (родното му село)... Очите му се просълзиха... и свърши. През това време другарите ни продължаваха боя в селото. Прогониха аскера и юнашки отблъснаха идещия на помощ аскер от Малко Търново“.
През 1972 г. тръгнах да търся дъщерята на войводата. Озовах се в София, на ул. „Хан Крум“ № 3а в дома на 94-годишния Христо Николов Увалиев – съпруг на Райна Георгиева Кондолова, по мъж Увалиева. За съжаление тя вече не беше между живите. На стената висеше портрет на жена в тежка позлатена рамка. Като обясних за какво съм дошъл, с треперещи ръце вече грохналият и блед дядо Христо бавно посегна към портрета, откачи го внимателно, долепи го до устните си и заплака.
За себе си разказа, че е родом от Карлово. Баща му го пратил да чиракува при един карловчанин – архитект в София и тъй като рисувал и чертаел хубаво, той го изпратил дна курс за земемери. След като го завършил, Христо започнал работа в Бургас.
В началото на август 1903 г. му се наложило да схематизира сградата на френския пансион до гарата. Там той съзрял едно момиче, което седяло и плачело. Попитал струпаните до нея хора за причината, а те му обяснили, че скърби за убития си баща. После намерил майката Донка на ул. „Аспарух“ № 24 от която научил, че мъжът й Георги Кондолов е убит като въстаник, а сетне наел у тях стая под наем и след известно време се оженил за дъщерята Райна.
След като се преместили да живеят в столицата, Донка останала да живее при сина си Йордан в Бургас на ул. „Съединение“ № 5 и починала през 1932 г., разочарована от властта, която не са й отпуснала никаква помощ и не зачела дейността на войводата. Погребана е в бургаските гробища, но къде точно е гробът й, вече никой не знае.
Може би стиховете на македонския комита Пейо Яворов
„Ден денувам – кътища потайни, нощ нощувам – пътища незнайни“
най-точно прилягат на личността и буйния нрав на младия странджански войвода Дико Георгиев Джелебов.
За него секретарят на Околийския революционен комитет в Малко Търново – Димо Янков, отбелязва в спомените си: „Един ден, когато се пише историята на Странджанското въстание, с достойнство неговото име ще заеме най-добрите страници, защото с право Дико може да се нарече странджанския Стефан Караджа“.
Роденият в Малко Търново ученолюбив, смел и красив странджанец още след като завършва основното училище, напуска бащиния си дом и тайно преминава българо-турската граница, натрапена от Великите сили с Берлинския конгрес, която оставя родния му град под турско робство. Така попада в Бургас и постъпва на работа при Коджакафалията.
„Физическата му красота, сила, трудолюбие и способности – пише след години неговият внук Георги Червенков – привлекли вниманието на чорбаджията и той поискал да го осинови“. Но младежът не се стремял към спокоен живот. Той бил погълнат от революционните настроения на многобройната тракийска емиграция в Бургас и често посещавал т. нар. „хан на хъшовете“, на ул. „Фердинандова № 63, където се събирала тя.
В личния си архив пазя една уникална снимка. На 14 март 1902 г. в Минковия хан внезапно умира Васил Петков Василев – куриер на Кондоловата чета от с. Бръшлян. Старата фотография е запечатала събралите се пред смъртния му одър комити и бъдещи войводи на Преображенското въстание, между които и Дико Джелебов, а също и Георги Кондолов, застанал точно до свещеника в левия край на кадъра.
Конгресът на Петрова нива
определил Дико Джелебов да бъде войвода на Стоиловския въстанически участък.
През нощта на 5 август той първи хвърля бомба срещу турския аскер, разположен при параклиса „Св. Илия“ над Стоилово и така възвестява началото на Преображенското въстание в Странджа.
Оцелял в жестоките сражения на въстанието, след Хуриета през 1980 г. Дико Джелебов е назначен в с. Ятрос, визенско, като учител, но тамошният гръцки владика не може да се примири, че бивш български войвода даскалува в енорията му и подготвя заговор за неговото убийство.
Въпреки че тамошните българи предупреждават Джелебов за подготвяния заговор срещу него, по Томина неделя той заминава със сина на хазяина си Петко за Малко Търново, където прекарва великденските празници. На връщане към Ятрос двамата спират да си починат край изворчето в местността Татар дере. Учителят подава пушката си на Петко и се навежда да пийне вода. В този миг се разнасят изстрели и 35-годишния прославен войвода е смъртно ранен.
Но малкотърновци не го забравят, съчиняват песни за него и издигат тежък мраморен паметник край родния му град в прослава на неговия подвиг и светло име.
