Кой извива ръцете на българската култура


Кой извива ръцете на българската култура
карикатура Николай Арнаудов
21 Август 2010, Събота


В пиесата си „Хаос”, писана през 1999 г., а отпечатана през 2004 г. бях казал, че в България „човек може да заспи пожарникар, а да се събуди министър”. Тази моя пиеса беше удостоена с наградата „Народен будител” на Съюза на свободните писатели у нас, но така и не видя сцена поради ред причини от конюнктурен характер. По-важното е, че това, което някога само съм предчувствал, днес е вече грозна и ужасяваща реалност.



Автор: Стоян Георгиев

Тук не става въпрос единствено затова, че наистина към бездната неотклонно ни води съвършеният и велик Пожарникар, който щом обърка конците, веднага хвърля в ефира версията, че някой иска да го застреля. Не знам дали някой наистина иска да го застреля, но той, и особено неговият културен министър, вече застрелват от упор българската култура. След крутите си реформи, Веждито чевръсто започна да назначава подобни нему учили-недоучили, неподготвени и нахални протежета, като прословутия инженер Славчо Славов, който оглави Варненския Театрално-музикален продуцентски център (ТМПЦ) и от първия ден вече взе да съкращава персонала. Интересно е обаче как може човек, който дори не е помирисвал театъра и операта, да съкращава персонала им с 22 %, както иска развилнелият се и подивял турски министър Вежди Рашидов. Та нали той няма никакъв що-годе професионален критерий. По тази логика и едно магаре да сложим на този пост, и то би трябвало успешно да върши същата работа. Такава е просташката логика на Веждито, но не е виновен той, а този, който му дава зелника. А кой му дава зелника? Пожарникарят, дето вече ни пали огън след огън на главите. И зловещият адски кръг се затваря, както в знаменития „Параграф 22” на Джоузеф Хелър.

Оказва се напълно възможно един напредничав народ, като българския, да си избере за водачи кръгли идиоти, които уверено да го водят към опростачването и поредната национална катастрофа. Довчерашният активист на НДСВ инженер Славов, днес е вече деец на ГЕРБ. Явно е обигран службогонец и хамелеон. Затова ни звучи като изключително дебелоочие определението „борбен, точен и организиран човек“, дадено за него от съпартиеца му, областния управител Данчо Симеонов. Можем ли изобщо в този случай да очакваме някаква принципност при съкращаването на персонала? Все едно да чакаме от дряна да роди лимони. Но нали и в Бургас повечето активисти на ГЕРБ са бивши членове на СДС? Ето и част от смехотворните твърдения на политическото парвеню, което е решило на всяка цена да управлява въпреки че не разбира нищо от култура и изкуство. „Познавам театъра като сграда” – заявява той. Какво невинно и непресторено признание. Даже не му е неудобно да го изкаже. Та нали за това се иска морал и достойнство? Къде ти такива екстри у един службогонец? „Не съм интендант, а директор на новата структура“ е другото смразяващо откровение на този нещастен ръководител. Инженерът още твърди, че работата му е да управлява новата институция, а не да създава културен продукт. Какъв велик ум! Колко просветен и напредничав ум, уважаеми сънародници! Очаквайте в скоро време във Варненския продуцентски център, обединил под шапката си три културни институции, да разцъфти новият златен век на псеводкултурата, който вече зрее под дима от пурата на Вежди Рашидов и се вае в неговата плиткоумна главица. На родния хоризонт вече се задават невероятни „културни продукти”.

Ако някой пък иска да се посмее от сърце сред това жестоко и безсмислено време, раждащо такива политически и управленски пигмеи, нека да препрочете Алековия пътепис „До Чикаго и назад” и то не за друго, а да си припомни, че там, в Чикаго, днес отива наред с вечно разголената Лила Георгиева и неуморимият Шкумба. Не, не за да прави джумбуш, а като трети консул. Не вярвате ли? Ами прегледайте пресата, хвърлете око на медиите и после си вземете един валериан. Дотам я докарахме, дотам! След циганизирания „Eruption” Тодор Колев, дето все не можеше да ги стигне американците, защото не му стигаха парите, сега да са повлече и вечно ухиленият Шкумба. Нямам нищо против тези господа. Те, разбира се, са талантливи в своята област. Но защо им е да стават дипломати? Та нали още Уилям Шекспир беше дал следния мъдър съвет: „Бъди какъвто щеш, но бъди изцяло и докрай”. Този железен принцип ражда великите и безсмъртни творения на човешкия дух. Защо у нас всеки върши не онова, за което е роден или е учил? Шкумбата е комик – нека си бъде комик. Тодор Колев е артист – нека си бъде артист. Непонятно е защо им е да стават за смях на стари години? Ама била жената на Шкумбата активистка на ГЕРБ. Добре, ала той мъж под чехъл ли е? Тя може да иска и космонавт да го направи някой ден или пък, не дай Боже, – канибал като доктор Лектър. И тогава ли ще козируваме и ще сме съгласни на всичко, г-н Шкумба? Но ще каже някой, че и Вазов е бил министър. Да, и Вазов е бил министър в кабинета на Стоилов, но цял живот е проклинал този период от своя живот. Иво Андрич също е бил дипломат. Да, но цели 20 години, минавайки през всички степени на йерархията – от писар до пълномощен министър. А след това се е отдал изцяло на литературата. Не е бил такъв неук парашутист, като нашите смелчаци.

Целият този смразяващ фарс ми напомня тоталитарното време, когато пак една партия и то не от най-интелигентната и развита част от народа, докопала се до властта, назначаваше де когото хване за директори и началници само по шуробаджинашки и партиен принцип. Но нали така се унищожава генофонда на нацията ни, нали нищо не може да се развие както трябва и да се роди траен плод? Щом невежи и прости хора са на възлови постове, те в никакъв случай няма да дадат простор нито на талантливите, нито на прогресивните, нито на достойните българи.

Според мен се очертават тежки времена, когато двете Българии в края на краищата ще се изправят една срещу друга, защото щом има два свята в една държава „единият е излишен”, според крилатата фраза на Смирненски.

Много пъти съм се чудил защо така яростно се напада родната ни класика и защо се неглижира тя за сметка на халтурата и чалгата. Ами много просто – защото не спестява истината. Ще ми се накрая да завърша с цитат от един остроумен и, както се оказва, винаги актуален разказ на Михалаки Георгиев – „Меракът на чичо Денчо”. Дошъл чичо Денчо от село Глухово в София на гости при министъра, комуто някога помогнал да заеме своя пост, и срещнал по пътя си военен оркестър. Всеки музикант се напрягал да изтръгне звуци и мелодия от инструмента си, само един човек отпред нищо не правел, ами размятвал една нищо и никаква пръчица с ръце. Този човек бил диригентът. Меракът на чичо Денчо бил и той да стане диригент. „Та, ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа - моли той министъра, – баш бих ти казал сполай!... А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...”

Ние всеки ден виждаме как пред очите ни се пръкват подобни мераклии-диригенти и как пърхат с крилца по света. Как с такива като тях да постигнем хармония в държавния си оркестър? Как?



В категории: Коментари , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки