Изобщо не мога да повярвам, че в България имало толкова милозливи хора, съпричастни към тежката съдба на баба-меците, ядящи баби-човеци, кученцата, глозгащи деца по улиците и изобщо животинките, населяващи таз земя, като една човешка длан, заедно с людете й.
На тази мисъл ме доведоха стотиците публикации в интернет форумите и новините по радио и телевизии, които затекоха като пълноводна река, след като мечка за трети път нападна и разкъса човек, за периода от октомври миналата година до 14 юли, миналата седмица. Общото между ловеца от габровското село Валевци, изяденият
жив Никола Шиков от смолянското село Кутела и обезобразената Галина Димитрова от Малка Арда, е че си вървели мирно и кротко по пътя, докато стръвницата не ги атакувала. Противно на учебникарските знания, които имаме всички, че ако не закачаш звяр в гората, той също няма да те закачи.
„Да ги трепят мечките, на нас не ни трябват”, побесня след последния случай Росен Йорданов, кмет на Малка Арда. Хората от селото псуваха, че четириногите били по-важни от тях, безработните, които ходят да берат билки и гъби за някой лев в гората, а ги връщат полуизядени от диви зверове. С което навлякоха връз себе си такъв вой на „защитници на живата природа”, че сигурно се чува чак до Париж, откъдето благосклонно клати глава Бриджит Бардо, най-видната мечколюбка на Земята.
„Хора, вземете мерки, тука мечките са по-важни от хоратта, защитен вид били! А ние не сме ли защитен вид?” – питаха втрещените от страх жители на Малка Арда.
„Вие нямате право да давате квалификации! Какво означава „стръвница”? Тя трябва да бъде обявена за такава след ПРЕЦИЗНО ИЗСЛЕДВАНЕ! Един човек у нас е признат за престъпник чак след като съдът прецени, че е такъв!” – чух безумен отговор на активист-еколог с изтръпнал вид и налудничав поглед.
Държавата, правителството, от което драният и хапан до смърт народ иска помощ, отговори с решение типично мъдро и соломоновско – на жителите на доказано застрашените от нападения на мечки места ще бъдат раздавани...паралитични спрейове. Супер е! Напада ви разгневено чудовище, тежащо около 2 000 килограма, с нокти като ножове и зъби като тесли, с дружеската цел да вечеря с вас (буквално), но вие хладнокръвно и с бистра за защитата на местната фауна мисъл, вадите спрейчето, „фссст” и край на случката. Силно засрамената Баба Меца киха, кашля, пърди, извинява се и се оттегля в пущинака, минавайки на човеколюбива диета – малини и папрати.
Така, хем мечката сита, хем българинът цял. Хем правителството Му ще покаже така характерната грижа за обикновения гражданин, хем няма да се излагаме пред чужденците.
Тази съвсем адекватна и мечколюбива мярка напомня силно на решението, вдъхновено от десетки специализирани в нищоправене западни булки, загрижени за това бездомните кучета у нас да бъдат кастрирани, маркирани и пускани отново на улицаата в големия град.
„Не ги кастрирайте, те не ни е*ат, ядат ни!” – възкликна колегата Мартин Карбовски в предаването си за баба Гена, на която полудиви псета от село изядоха краката до над коленете. (Баба Гена умря не след дълго).
Не ме разбирайте погрешно (всъщност, разбирайте ме както си щете), аз и моето семейство също сме плакали на филма „Белият Бим, Черното ухо”*. Но напоследък много силно ми се реве, като гледам по новините малки деца, зверски наядени от бездомни помияри. Чувам от съседи и приятели, че и на тях не им харесва.
Преди години професионалните ми задължения ме отведоха до ветеринарна клиника и магазин за домашни любимци. Трябваше да изчакам млада, красива лекарка да приключи операцията на афганистанска хрътка. Дойде уморена и изцапана с кръв.
На моя въпрос „Как трябва да се постъпва с бездомните кучета, които хапят безнаказано хората?”, жената, посветила живота си на кучешкия и котешкия отговори без да се замисля: „Трябва да се евтаназират. Положението с тях е непоносимо.”
Предполагам какво съскане ще се надигне от криворазбрани природолюбители, които не са съгласни с написаното дотук. На тях искам да припомня публикациите в „Десант” за изродите, подхърляли отрова на скитащите псета на последната спирка на тролея в „Меден рудник”, фактът че половината от редакцията гледаме котки и кучета. Но, не са нужни оправдания, нека направим следното:
Представете си, как второкласничката Мими се връща от училище. Мими е щастлива, понеже в тефтерчето носи похвала от госпожата. Мими живее много близо до училище, през три пресечки само, затова никой никога не се е притеснявал, че може нещо да й се случи. Ето и днес така...
Но на 60 метра от дома й, върху нея скачат четири едри песа, с капещи от озъбената паст сивозелени лиги. Огромната червена панделка пада от русата главица на детето, кафяво-черните челюсти отхапват половината му скалп. През това време останалите клети животинки, ежедневно отнасящи ритници и псувни от гражданите, изяждат малката обувчица и прасеца от лявото краче на детето. То пищи в страшен ужас. Ужас, който няма да забрави до края на живота си (ако все пак някой се смили, дойде и разгони пируващите с жива плът бездомни кученца). Накрая, когато трима съседи дотърчават запъхтени и с шутове и камъни разгонват горките, репресирани от обществото животинки, второкласничката Мими прилича на разпарцалосана, изпочупена и разпокъсана кукличка, захвърлена на бунището.
А сега затворете очи и си представете, че Мими е Вашето дете...
* руски филм от 1977 година, разказващ за покъртителната съдба на едно куче, което след тежкото разболяване на своя стопанин, преминава от едни ръце в други и накрая умира изтерзано във фургон за скитащи помияри
