Преди няколко дни получих в електронната си поща едно странно писмо, което не беше толкова лично, колкото засягащо изконни въпроси на българската идентичност и битие. Затова и реших да го представя на читателите на в-к „Десант”. Писмото беше написано от г-н Кристофър Бъкстон, мой бивш преподавател в Английската гимназия в Бургас, женен за българка, който издаде двата романа „Далече от Дунав” и „Прудънс и Червения барон”: първият - исторически, а вторият - антикомунистически.
Онова, което е канавата на това писмо, е твърдението на
автора му, че аз в непрестанните си спорове с Иван Сухиванов съм защитавал един стереотипен и консервативен възглед за националната ни идентичност, а моят опонент бил привърженик на по-модерното ревизионистично мислене, което не било толкова крайно като моето, макар и ненавистно на повечето хора у нас. Г-н Бъкстон вероятно смята за крайност възмущението ми от Сухивановото предложение да сложим за герб на българското знаме свинята или пък яростните му атаки срещу Вазовото творчество и протурското му ибрикчийство, изразяващо се в хулене на жертвите в Батак, подобно немския нещастник Брунбауер. От цялото писмо лъха не само абсолютно непознаване на българската действителност, но и едно изтънчено лицемерие, така характерно за всички чужденци, които искат да ни учат на ум и разум, сякаш българите са аборигени. Сега си спомням как някога бившият ни преподавател си ги е представял като мустакати овчари със стада и геги и бил много учуден като попаднал в една нормална, макар и тоталитарна, държава. Разбира се, далеч съм от мисълта, че това лицемерие се осъзнава винаги от иностранците. То просто е закърмено у тях още с майчиното им мляко.
Вярно е, че националната идентичност е сложна тема, но г-н Бъкстон явно не е чувал за народопсихология, иначе не би ни увeрявал, че България е мултиетническа и нехомогенна държава. На някого му се иска тя да е такава, за да я управлява по-лесно и досъсипе, но истината е съвсем друга. В момента, скъпи ми учителю, се подменя „чипа” на народа ни, така както си мечтаеше „синекръвният” мадридски мошеник Сакскобурготски. Нашето съзнание, култура и история стремително се ориентализират, като чалгата е най-ефективното оръжие за това. Цигански банди пребиват старите хора по селата, а престъпната ДПС потурчва цели райони на родината ми. На тази зловеща картина твоята радост, че такива като Азис можели да се изявяват, звучи кощунствено и е нищо повече от „пирова победа”. Защото „изявите” на подобни звезди развращават нашите деца и циганизират българската култура. Говориш ми също за някаква реклама по пътя от сарафовското летище към Бургас, на която проститутка лижела дулото на пушка и това било, според теб, призив към масово насилие. Хайде сега си сложи ръка на сърцето и ми кажи къде има повече серийни убийци – в Англия или в България, къде има повече издевателства от подпийнали юноши над мирните минувачи и къде двама съседи могат да живеят 20 години един до друг без да се познават.
Има и нещо друго. Никъде не е писано, че европейският начин на живот е най-правилният и най-меродавният. Механичното прилагане на вашата „толерантност” към сложното състояние на българската държава могат да бъдат пагубни за нея. Ако срещнеш тигър в джунглата, нима ще се оставиш да те изяде от състрадание към него? Вярно е, че един Буда е направил подобен подвиг, но ние не сме будисти, а християни. Освен това българите са народ мирен и толерантен по природа. Той никога не е бил агресивен, нито е имал колониални апетити като английския, нито е митологизирал разбойници като пирата Френсис Дрейкън, достигнал до високи кралски отличия. У нас не ексхумираме труповете на герои и не ги бесим като трупа на Кромуел, не режим главите на достойните си хора като лордканцлера Томас Моор и наклеветената Ан Болейн. Не сме минали през зверския капитализъм, изплувал из романите на Дикенс, от който може да ти настръхнат космите на главата. Не сме потушавали бунтовете на потиснати от нас народи и не сме убивали хора, вързани за оръдия, както вие в Индия по време на безкръвната революция на Махатма Ганди. Не сме тормозели ирландците дотам, че великият Джонатан Суифт да напише памфлета си „Скромно предложение”*, а Джон Ленън да оплаква „ирландския късмет”, който ако го имаш, „по-добре е да беше умрял”. Защото англичаните винаги са се отнасяли към останалите народи както Робинзоновци към Петкановци.
Аз знам, че възгледът на Сухиванов ти допада, защото това е възглед комплексарски и лакейски. А аз никога не съм имал национален комплекс, поради простата причина, че добре познавам не само историята и културата на моя народ, но и неговата сурова, но благородна душа. Плоският ти съвет да следваме гръцките анархисти, които запалили невинните чиновници, затова че не им броили 14 заплата, е меко казано доста странен, при положение, че се изживяваш като хуманист. Българинът не е грък и не може да бъде. Казандзакис беше писал, че Бог създал гърка „от барут и лайно”. При българина тези два компонента просто липсват и твоят съвет е напълно безпочвен. Естествено аз няма да поставям патриотизма между Хаджи Димитър и Бай Ганьо, както изкуствено ни представяш ти бинарните възгледи за него, нито ще се превъзнасям за чистокръвен българин, подобно героят на Тагор Гóра, който се смяташе за истински индус, а накрая се оказа чиста проба ирландец, защото „тайните на кръвта”, според Булгаков, са най-големите тайни.
Но ми се ще все пак да помъдруваме още малко върху английското човеколюбие с няколко исторически примера. Нека да започнем от нашия национален гений Христо Ботев, който в брилянтната си „Политическа зима” пише следното: „...лорд Дерби си точи севастополската костурка, ...за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие...”. Много интересна фраза! Може би тя е била предчувствие за знаменитатата мисъл на Дизраели, че „Няма значение дали ще загинат 30 000 души в България. Важното е да не се накърнят английските интереси”. Също много интересна фраза! Вероятно тя е вдъхновила Вазов за стихотворенията му „Дизраели” и „Векът!” от „Тъгите на България”. Но ще кажеш, Ботев и Вазов са българи и не са били безпристрастни. Нека тогава да видим какво е писал Иван Тургенев, най-големият европеец сред русите, в знаменитото си стихотворение „Крокет в Уиндзор”, посветено на британскта кралица. Тя вижда, че там вместо топки – уви: що гонят с лопатка модерна, търкалят се цели стотици глави, опръскани страшно с кръв черна. Глави на девойки, деца и жени, със знаци от страшни мъчения следи от обиди, от зверски нокти, от страшни предсмъртни страдания. Естествено имало е изключения сред „човеколюбците” като приятеля на България Уилям Гладстон, който описа зверските кланета по време на Априлското въстание и ироничният гений Оскар Уайлд. Лорд Байрон пък умря в Мисолунги, посветил живота си на борбата на гръцкия народ с турските поробители. Но изключенията само потвърждават правилото. Прости ми, учителю, но нямаше как да премълча и преглътна нещо, което се отнася до моя народ. Въпреки спора ни, аз си оставям твой благодарен възпитаник и приятел.
