Салито, снахата, синът Илийчо и майка му Росипред къщата им, която кметът ще събори
10 Март 2010, Сряда
Искам да ти разкаж,а г’усин Кмете бургаски, за моя приятел Стоянчо-Салито, циганин от с. Твърдица, бургаско, и за това как ти, г’усине, ме накара да се чувствам архиподлец Има неща, които съвестта не прощава – върти, суче, гризе те, както дървояд хрупка стар гардероб и това среднощно скрибуцане ти прогонва съня надалеч като погната с камъни квартална мастия. И когато съвестта ти си изправи отсреща в тъмното като страшилница, проектирана на стената от отдавна изгорялата улична лампа, почваш да се смаляваш и се смаляваш, и се смаляваш, докато напълно загубиш човешкия си ръст, защото ръстът на човека, г’усин Кмете, се мери по човещината, а не по дължината на кокалаците ти.
Автор: Валентин Фъртунов
Когато най-сетне събрах кураж и с цялата си фамилия побягнахме от превъртялата цивилизация, за да се върнем при земята, която ражда домати и кайсии, а нощната стража кукурига на кръгъл час, един от първите с които се сприятелих беше един невероятен циганин, представи ми се като Стоян – възчерничък, възпълничък и широко усмихнат. Казвам невероятен, защото Стоянчо не ме излъга никога и за нищо през тези почти двайсет години, откак обитаваме село Твърдица, община Бургас. Срещу някой и друг лев, някой и друг компот, дрешки и непотребни вещи той ми отхвърли всичката черна работа по двора – изкопи, насипи, основи, разчистване. Викнех ли го, идваше, оглеждаше работата и отсичаше някаква скромна сума и никога не се опитваше да ме изнудва впоследствие, че работата се оказала повече, че трябва да се добави още някой лев. Имаше някакво вътрешно чувство за чест, с което гарантираше, че думата му на две не става при никакви обстоятелства. Ако работата бе повечко, идваше и жена му, идваха и други помощници, но всичко винаги приключваше качествено и в срок, както биваше предварително уговорено.
Особено ме смайваше трудовото „възпитание” на сина му Илийчо – в онези години още пъшпълдък, едва отлепнал от земята. Илийчо беше неизменно с баща си и ако лопатата бе прекалено голяма, а строителната количка – непомръдваема, Стоянчо винаги му намираше подходяща работа и с оная негова усмивка, безапелационно отклоняваше настояванията ни детенцето да си играе с нашите деца. Човек трябва да се учи на труд от малък, отсичаше Стоянчо и докато с наследника си работеха, не пропускаше възможност да сипе афоризми за труда, честността и праведността на човека. Даже го заподозрях, че познава библията доста по-добре от мен.
Да не си помислите, че Илийчо се срастна с лопатата! Нищо подобно, когато му дойде времето, тръгна първокласник – и той черничък като тате си, но спретнат, пременен и чист, със здрава и красива ученическа раница от запасите в килера ни. Изучи се Илийчо, но не престана във всеки свободен час да е редом с баща си, похващайки всяка работа, която носи някакъв доход на семейството им. С такъв син Стоянчо сигурно се гордее, всеки би се гордял, а и аз самият, незнайно защо се гордея заради моя приятел Стоянчо.
Още след първите работи, които Стоянчо ми свърши, като споделях с тукашните хора, колко съм доволен, те ме гледаха неразбиращо – какъв е тоя Стоян!? После някой се пляскаше по челото – а бе кажи, че за Салито циганина говориш, че да се разберем! Той не е никакъв Стоянчо, той е Сали, натъртваха ми дебело. И не отричаха – Салито е свестен, много свестен и работлив, и не краде, и не лъже, и Илийчо е много добро момче и работливо.
Не съм живял в щата Алабама, но в тоя момент някак си схванах как стоят работите в Алабама. Изглежда и там е така – даже да не е куклуксклановец, даже и най-праведният алабамец по същия начин ще ти говори: „Този е негър, но е добър човек!“ (Но все пак е негър, да не забравяме, че е негър). Та така, циганинът Стоян, който искаше да е Стоян, така си и остана Сали. Общността държеше да е Сали. Не знам защо. Може би защото така общността се чувстваше по-важна, знам ли. Но не уважиха стояновият избор да е Стоян. Виж Илийчо, кръстен по рождение Илийчо, не можаха да го преименуват, почесоха се и го оставиха Илийчо.
Но да се върнем на главния сюжет, г’усин Кмете. Стоян-Салито не само наставляваше синчето си да се учи, но и сам не пропускаше възможност. Изкара курс за дървосекачи, купи си моторен трион и добави още една оферта в „бизнеса си на селските услуги”. После купи още една машинка и на Илийчо... После изкара и друг курс и най-сетне успя да започне щатна работа в поддръжката на бургаските улици. Един ден смаян го срещнах яхнал малък валяк да трамбова асфалт. Само че кризата не подмина и него (най-вероятно първо него в качеството му на „Сали”) и сега е отново „на частна практика”.
През всичките тези години все притягаше малката си чиста и подредена къщурка в Твърдица, готвейки се честит да посрещне събитието, което вече се случи – Илийчо се ожени и чака бебе! Но не спи зло под камък. Големият балон с цените на недвижимостите нацели алчни погледи и към Твърдица – село, което в битието си на почти предградие на Бургас се превърна в поредния Клондайк от скъпи и прескъпи парцели. Общината трескаво се зае да осребрява общинската си имотност и Стоянчо в битието си на Сали се оказа бъдещ бездомник, защото баща му поставил основите на фамилната къщурка върху общинска земя и никой никога не се погрижил да се осигури каквото и да е документирано право върху правото семейството да живее на земята българско-общинска.
За чест на твърдичани, без Салито да ги е молил, всички застанаха единодушно на негова страна, а Сотката, твърдишкия кмет, внесе надлежно при вас в общината, г’усин Кмете, изготвеното прошение от твърдишкия народ да не закачате Салито, да му оставите къщицата и правото да живее в родното си село, на така да се каже родна земя. Но не би! Мазните сити търбуси в общината извадиха параграфите и каноните и отсякоха: Не става!
Волята на народа няма юридическа сила!
И дворчето на роденият Сали, наричащ себе си Стоян, бе записано в следващия търг за продан. А някъде наблизо се спотайват булдозерите, готови да захапят малката бяла къщурка и да заметат по пътищата семейството на най-добрия човек, когото познавам.
Стоян-Салито е корав човек. До последно не се предаде. Тръгна по банките с напразната надежда да вземе кредит и да се бори на търга за родния си дом. Но ние с тебе, г’усин Кмете, знаем за банките. И не е нужно да ти казвам какъв е резултатът от ходенето по мъките на пременения за целта циганин от с. Твърдица, община Бургас.
И знаем, че глас народен в тази държава, не е глас Божи! И че до броени дни или седмици булдозерите ще тръгнат! И моят приятел Стоян-Салито го знае. И всички го знаят, че вашата власт и репресия, дадена ви от същия този народ, чиято воля няма юридическа сила, ще се стовари злобно върху един от нас, ще заличи дома и бъдещето на един от нашата общност, на един от нашия твърдишки, бургаски и български народ.
И в този момент, г’усин Кмете, ти и твоите сити общинари ме накарахте да се чувствам архиподлец и нехристиянин, защото не можах да защитя брата си-човек; защото ме върнахте в ония прокобни тъмнини на времето, когато едни други властимеющи можеха да заличат всеки дом с огън и ятаган, а нашата християнска общност можеше само безсилна да наблюдава иззад крайчеца на пердето...
Защото ме накарахте да се чувствам гузен, че моят дом не е дошъл на дневен ред!
„Искам да съм негър, негър в Алабама.
Негър, негър, негър в щата Алабама.
Само че не мога - беше бяла мама,
татко гузно каза: "Във рода ни няма..."
Бяло, бяло семе в костите ми дреме -
в героично време, в братята по племе.
Щур късмет извадих - беличка държава,
беличка държава, звездочела врява...”
(Из стихотворението „Искам да съм негър” на големия български поет Николай Искъров)
