Бургаски литературен маскарад

Автор: Стоян Георгиев

Стоян Георгиев


Не е тайна за никого, че българската литература днес целенасочено и упорито се унищожава. Начините са колкото многобройни, толкова и разнообразни. Като се започне от липсата на обективна критика, утвърждаваща най-често произведения със съмнителна художествена стойност, и се стигне до пренебрегването на родната класика за сметка на прехвалени и нашумели чуждестранни еднодневки  резултатът е все един и същ – културен нихилизъм до пагубни размери.
Един от най-йезуитските начини обаче е създаването на т.нар. „културни традиции”, зад чиято куха фасада неизменно се крие агресивната, неумолима и неуморима псевдокултура. Книги, родени в скучни дни от мъчителните усилия на графомани и драскачи, започват да се представят едва ли не като литературни завоевания от първа величина, докато истински талантливите автори даже не се мяркат на подобни „панаири на суетата”. Тези пошли маскаради често пъти завършват и с награди, и с грамоти, и с похвали и с какви ли не още чудесии.
Без съмнение една от тези традиции е тази на „Есенните литературни празници” в Бургас. Ще рече човек, че в нашия град ден през ден се раждат шедьоври, че отгоре на всичко трябва и да празнуваме. На тези празници винаги си спомням проницателната мисъл на Яворов от драмата му „В полите на Витоша”, че в българския живот има „много празници в календара и никакъв празник в сърцата”.
И тази година нямаше нищо по-различно с изключение на меланхолното звучене на целия рецитал по стихове на бургаските поети. Произношението на водещия беше под всякаква критика и до края на „шоуто” много хора от публиката така и не разбраха даже кой е той, понеже беше скрит от погледа им. Сред постните стихове за морето, чайките, глухарчетата, вълните и целия „словесен пейзаж” на Бургас, сред жалките опити за оригиналност и неясни абстракции, се вмъкваше класическата музика, която ни поръсваше с тъжните звуци на надгробна меса. Настроението беше под кота нула, може би защото всеки осъзнаваше празнотата и изкуствеността на цялото това мероприятие, връщащо ни в спомените към недотам далечни времена. Много от гостите често-често се озъртаха, за да видят как вървят приготовленията за обещания коктейл, който обаче се оказа чиста гавра с бургаските творци. Почерпката беше от скромна по-скромна - все едно  бяхме на благотворително събиране, дадено в чест на гладуващи клошари.
И тук изниква въпросът за ролята на Общината в целия този фарс. Защо тя така се напъва да създава подобни „традиции”. Каква е целта й? Развитието на бургаското изкуство ли? Нищо подобно. Ако беше така, тя щеше да спонсорира и стойностни книги, и качествени театрални представления, и преводи в чужбина и още много други неща. Не може да се дават за налудничави „спирити” и карнавали баснословни суми, а за книги и постановки – финансови огризки. Не, аз за пореден път се убеждавам, че отношението към творците в Бургас е подигравателно и унизително. Защото какво означава да подхвърляш трохи на хората, които би трябвало да създават моралните ориентири за своите съграждани, както и да търсят отговорите на най-наболелите и фатални проблеми на времето ни? Не, на Общината ни й трябва култура, на нея й трябва единствено успешната й имитация, която умело да прикрива парцаливите кулиси зад лустросаната сцена. Тук възниква и един много сериозен въпрос. При положение, че истинската култура винаги е коректив на властта, изглежда много подозрително финансирането й от Общината. Това немислимо сливане между власт и „опозиция”, този странен хибрид обрича самото изкуство на нагаждачество към управниците и изкривяване на житейската правда в творбите на авторите в полза на личния им интерес. Може би и това е една от причините да се четат все по-малко бургаските автори.
Нашият град има претенциите за културно минало, за истински културни традиции. Да, но те не се създават с парите на Общината, те не могат да се диктуват от културни отдели и плановици. Те трябва да произлизат от самите писателски среди и да се налагат при високи естетически и художествени критерии. А финансите би трябвало да идват от меценати.
Да, но откъде да се появят високите критерии? Сериозна литературна критика ние в момента нямаме. Всеки критик обслужва също нечии интереси или пише по симпатии. Бургас и в това отношение е твърде печален пример. На определени периоди от време долитат нашумели критици от София или пък от Велико Търново и раздават тежки присъди. Най-активен, като митичния кон Пегас, е, разбира се, Михаил Неделчев, който пише критики и се изказва  върху книги, които дори не е прочел. Смелени в съзнанието му надве-натри като хамбургери, в пространството летят напомпани фрази и хвалби за книги, които никой не поглежда. Читателят се увлича от съвсем други неща. Тогава великият критик изстрелва странното заключение, че народът ни е тъп и не може да разбере гениалното от „вътрешната стая” на твореца, т.е. неговата духовна „кухня”. Интересен подход и всъщност доста лицемерен.
Докато съзерцавах интелектуалния „елит” на Бургас, заслушан в словесното му жужене, в съзнанието ми прозвучаха думите на Булгаковия герой Коровиев към Бегомт от романа му „Майстора и Маргарита” за един дом на писателя в Съветска Русия:: „Приятно е да си мислиш, че под този покрив са приютени и зреят безброй таланти... Сладък ужас те обзема, като си представиш, че в този дом сега узрява бъдещият автор на „Дон Кихот” или на „Фауст”, или на „Мъртви души”! А!... Ти представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако някой от тях като начало поднесе на четящата публика „Ревизор” или в най-лошия случай „Евгений Онегин”... Но ако тези нежни парникови растения не бъдат нападнати от някой микроорганизъм и той не ги унищожи още на корен, ако не загният  А това се случва с ананасите!”
Винаги съм се удивлявал на хората, които са смятали литературата за нещо лесно и забавно, мислейки че щом получат някоя наградка и вече са „утвърдени” автори. Авторът се утвърждава цял живот. Той трябва да прояви характер и твърдост, постоянство и себеотрицание. При нас почти не се среща онова неистово страдание и самокритичност на истинския талант, оня непрестанен живот с героите му, с неговите теми, с онази нова истина, която е прозрял. Затова пък притежаваме в изобилие безхарактерност, необясним пиетет към дребнотемието, липсват ни дълбоките и оригинални мисли, нямаме собствен стил, само подражателство и маниерничене, понякога дори отявлени литературни кражби, но в замяна на това огромни претенции. Даже някои и в чужбина „блеснаха”, сякаш, че е голямо чудо в днешния глобаен свят чрез нечие лобиране да ти преведат нещо навън. Жалко и смешно!
Територията на оригиналната българска литература все повече се свива като „шагреновата кожа” на Балзак и не се знае докъде ще стигнем с този наш нихилизъм. Българинът изчезна като герой от книгите ни. Онова, което виждаме е неговото уродливо подобие, някакви американски и не знам какви муцуни надничат в тях и искат да минат за нашенци. А това обърква читателя, не му разкрива нищо нито за него самия, нито за българската му съдба.  Тогава той си казва: „плюл съм в тоя орисия” и се захваща с Тери Прачет, Толкин, Сидни Шелдън и други подобни „гении”, които му изсушават мозъка като чироз.
На откриването на „Есенните литературни празници” в Бургас се срещнаха и размениха мълниеносни погледи вечно враждуващи творчески персони и лагери, с яростна непоносимост едни към други. И това е естествено, като се има предвид нивото на бургаската творческа интелигенция. Като председател на писателски съюз, често съм се чудел как могат няколкото съюза да се обединят. На какъв принцип? Може ли да се обединят хора, които искат да са независми, свободни и самокритични с хора угодливи, подмолни и с вирнати носове? Какво общо може да има между истински отговорния за творбите си талант, с широк поглед и морални търсения, с „утвърдения” графоман, вечно недоволен и претенциозен, комуто никой никога не може угоди? Но който, според него, е често непризнат гений. В Бургас „гениите” са много. Подлостта на втората категория хора е стигнала дотам, че дори подкокоросват книжарница „Хеликон” да не взема книгите на талантливи бургаски автори, като Росен Друмев например, за да блеснат техните глуповати и шумно рекламирани творби. Нима е възможно обединение между орела и охлюва, между кърта и гълъба или между Ботев и  Пишурката?
В заключение бих казал, че днешните „културните традиции” отново институционализират ментето в духовната сфера, ерзаца, имитацията. Това е страшно и пагубно за Бургас и за неговите истински и многолетни културни традиции. Накрая ще завърша с един остроумен апостроф от големия наш сатирик Радой Ралин по Вазовото стихотворение „Българският език”:
„Език свещен на нашите деди,
ти не един бездарник утвърди”.

В категории: Коментари