Това е окото с отлепената ретина на пребитата от ученик преподавателка Анка Янева от Бургас, заснето през юли т.г., 4 месеца след баталния инцидент в интерната - Снимка Митко Димитров
10 Октомври 2009, Събота
Навремето, когато гледахме биткаджийските филми с Брус Лий, Арнолд, Силвестър, Жан-Клод, Боло Йънг, да станахме безмозъчни убийци? В училище някой да е посмял да вдигне ръка на учител?
Автор: Веселин Максимов
Беше в края на 80-те и началото на 90-те, през миналия век. Вече бяхме изгледали 55 или 56 пъти „Войната на таралежите” и прехвърляхме средата на тийнейджърията. Баща ми носеше „отвън” видеокасети с филми, от които оставахме изумени от американските училища. Наркотици, побоища, секс, смърт, терор над учители и ученици...
Аз и моите съученици гледахме изумени, а възрастните се кръстеха и плюеха в пазва, с благословии, че такива неща в нашите школа няма. Всъщност, имаше, спомням си боя между мен и Николай „Фората”, уговорен в началото на смяната пред целия клас (Интернет тогава нямаше, та се налагаше такива „мъжки разпри” да се обявяват устно). Разликата между тогава и това, което се случи в началото на седмицата, във варненското училище беше, че Николай ме наби в съблекалнята по физическо, докато попита дали се предавам. Предадох се. И до ден днешен си казваме „здрасти” по улиците на Бургас. А боят във Варна приключи със смърт, пред очите на ученици, учители и минувачи.
Медии, министерство, психолози, психопати и разбирачи напълниха новините, разяснявайки с тъжни погледи колко болно е нашето общество, щом в него се случват такива работи. Дискусии бяха предизвикани, мъдри мисли на тях се казаха, всички участници повтаряха втръсналите ни до погнуса гениални изводи, че вината е обща и всички трябва сериозно да си помислим и да вземем мерки, защото така повече не може. И какво?
Влачени от инерцията на българския манталитет „щом не е под мойто халище, значи е далеч от мен”, удобно не щем да си признаем, че децата в училище не се бият, те се УБИВАТ. И палят. И режат на части. Девойки убиват съученичка, защото се държала тежкарски и момчетата я харесвали повече. Младеж наряза на парчета малоумното си приятелче, защото го дразнело. А Бургаският патент (слава Богу, засега) e гимназистите да се заливат с пластмасови тарелки, пълни с лайна.
Това не е детска игра, а предварително обявен двубой с парични залагания, кадрите са пуснати с пояснения в интернет
Откъде такава агресия, тъй ли сме ги учили, къде спи училището, чалгата е виновна, американските екшъни, много насилие по телевизията, журналистите са виновни, че показват какво се случва, много агресия, още повече агресия, о, ужас!
Навремето, когато гледахме биткаджийските филми с Брус Лий, Арнолд, Силвестър, Жан-Клод, Боло Йънг, да станахме безмозъчни убийци? В училище някой да е посмял да вдигне ръка на учител?
Имаше единици, които тутакси се запознаваха с Детска педагогическа стая, а ако упорстваха, „здравей, ТВУ”. Това, разбира се, не решаваше проблема на единиците, но пазеше останалото общество от разпространение на заразата „аз съм недосегаем”...
Децата се раждат „табула раза” (празна дъска). Върху нея всички пишат и я превръщат в това, което става след години. Ако пишещите върху детското съзнание са добронамерени, по него се чете поезия. Написаното от небрежни и оскотели лумпени, прилича на ужас, по-страшен от най-кошмарните видения на Дийн Кунц, Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт или Ларс фон Триер, например.
Кой рисува такива извратени мисли у децата ни?
Всички ние. Небрежният учител, който се прави на невидял и нечул. Неграмотният родител, зарязал тотално отрочето си на грижите на останалите и улицата. Мазният политик, скъсал се от крадене и лъжи. Лицемерният свещеник, зарязал мисията си да дава вдъхновение и пример за миряните, вдигащ вой до небесата, че са станали зли и безбожни.
Ние. Всичките ние.
Докато не направим себе си по-добри, няма как да искаме тези, които гледат от нас и идват след нас, да са образец на граждани.
Насилието ражда насилие, знаят възрастните, прочели повечко книжки. Но, въпреки това, засечени на улицата, крещят, псуват и размахват юмруци, а някои и пистолети. А от тротоара кой гледа?
Как децата да не посягат сексуално в училище, щом на новина за изнасилено момиче, чуват от мама и тате „полага й се, какво е правила там, с таз къса пола, облечена”?
Кой подрастващ би ценил човешкия живот, ако на идеята да учи философия или ветеринарна медицина, благият татко го нарече „мухльо”?
Колко психолози трябва да работят в българските училища с издънени бюджети, където няма игрище, басейн, волейболна мрежа или писта за бягане? Как тези последователи на Юнг ще убеждават децата, отгледани от освирепели родители, че тревата е зелена, птичките пеят, слънцето свети за всички, а хората са добри?
Тук написаното няма за цел да изброи всички отвратителни случаи на насилие, да ви представи безпощадните факти, та да ги видите и се потресете. Ефектът от подобен подход е толкова съмнителен, колкото и идеите в Съединените щати, където в училищата се стрелят, все едно са на сафари, да бъдат излъчвани по телевизията екзекуции на осъдени на смърт страшни престъпници.
Колкото и да ви е неприятно, обаче, най-зловещите стрелби, в които умират най-много ученици там, са предизвикани от умопобъркани, религиозни фанатици, сексуално откачени или такива, чиито родители са изгубили работата си и преминали ръба на отчаянието.
А тук, в 90% от случаите, новинарят съобщава с гробовен глас „...младежът/девойката e от добро семейство, добър ученик и не е имал проблеми в или извън училище...”
Добро семейство ли? Ха!
Анализирай това Кое дете няма да посегне на чужда собственост, ако в къщи чува ежедневно „браво бе, аз да бях на негово място, щях да крада, не, ами”?
Как малчуган няма да бие със стръв, когато част от възпитанието му е „няма да се даваш, всичко е борба до кръв, на живот и смърт”?
