Депесарският деребей се разпорежда със земята на хората, печели от еврофондовете, а кметът на Сунгурларе си трае, МВР също
Дъбовица е от малкото български села, опазени в годините на прехода от цигански набези и разграбване. Може би, защото е трудно достъпно и скрито във вековните дъбови гори на Стара планина. Намира се в Сунгурларска община, на самата граница между Бургаска и Сливенска област. Някога до там е водил асфалтов път, сега от него има само намек за шосе. Затова и селището, създадено преди повече от 120 години от бежанци от Беломорска Тракия, го няма на картата. От оскъдните данни в интернет научаваме само, че през него минават две реки – Луда Камчия и притокът й Медвенска река. Прекрасни дадености за сладководен риболов и за развитие на селски туризъм, стига до селото да има нормален достъп и изградена инфраструктура.
Което между другото, не се оказва пречка за чужди авантюристи, избрали твърде нетрадиционен начин за прекарване на летните отпуски. Сборни групи от Франция, Белгия, Холандия се събират всяка година, за да предприемат едно приключение – труден преход през българските планини, възпроизвеждащ мъчителния за изминаване път на каракачаните. Тези групи са съставени от хора на различна възраст, някои заедно с децата си, тръгват по стъпките на последните европейски номади, наречени
черните скитници
между Бяло море и Дунав. Идеята е да прекарат стадо от 200 овце от Северна Гърция. Спят на палатки или под открито небе като истински номади, а за сигурността на хора и животни се грижат няколко специално обучени, чистокръвни каракачански овчарки.
В Дъбовица тези странници отсядат през май, а появата им е станала истинска атракция за малцината останали жители в селото. За съжаление екипът ни дойде тук седмица, след това интересно преселение и не успяхме да ги засечем.
„За втора година минават оттука, но какви са, откъде са, накъде са тръгнали с тези стада, подробности не знам“, казва Дора Витанова, съпруга на кметския наместник Въчо Витанов. Тя не подозира, че чужденците са вдъхновени от една легенда, забравена от българите по тези места.
Някога каракачаните имали родина, която се намирала около една планина в Северна Гърция. Турският паша Али пожелал една от най-красивите техни девойки за своя харем. Каракачаните не искали да я дадат, затова убили пашата. Тъй като очаквали гонения, заклали всички бели овце, оставили само черните. Облекли се всички в черно. Запушили гърлата на хлопките със слама. И изчезнали в нощта. От този момент започнало тяхното вечно бягство.
Били са хиляди, живеещи под знака на черното. Черно като овцете им, черно като нощта, през която са се придвижвали. Вървели към планините на България, бягали от студа, търсели тревата, живеели от продажбата на вълната и сиренето. Когато прекосявали градовете, те оформяли керван само от жени, деца и багаж.
Водела ги най-красивата
булка, облечена в булчинската си премяна. Тя вървяла и плетяла. Мъжете заобикаляли градовете със стадата. По пътя погребвали и своите мъртъвци, в християнски гробища.
В Дъбовица не знаят историята, но инстинктивно усещат, че интересът на туристите може да съживи района, забравен от Бога и държавата. По адресна регистрация там се водят едва 28 души, повечето старци. През лятото обаче населението нараства на стотина-двеста души. Все хора, които постепенно се връщат към корените си.
Един от тях е Димитър Иванов, който е избрал да живее със семейството си в почти обезлюденото село. Някога тук е имало живот, училищен звънец е събирал под покрива на школото десетки деца всяка сутрин, разказва Иванов, докато развежда екипа на „Десант“ по пустите улици. В съседство до него е читалището с голям киносалон, в който местните хора гледали български филми всяка неделя. Над 3000 заглавия на родни и чужди литературни класици се съхранявали в библиотеката.
Сега училището, заедно с двора, е заграбено от бургаски бизнесмен,
който ползва постройката като частна вила. Покривът на читалището всеки момент ще се срути, а в библиотеката, неотключвана от години, се съхраняват останали само 50-тина книжлета на партизанска тематика.
Лекар тук не се е качвал от 10 години. Разболее ли се някой от старците, трябва да отиде на преглед в Сунгурларе. Но с такси, което идва в селото два пъти седмично и то само, ако има предварителна заявка. Най-големият парадокс в Дъбовица е сметището, изградено и поддържано със средства и труд на възрастните хора и техните наследници.
„Плащаме данъци и такси смет, но парите потъват в общинския център и до тук не стига нито стотинка“, казва Дора Витанова. В двора на фамилната й къща стоят на склад метални казани за боклук. Празни са, защото няма кой да го събира и да го извозва. Сами си набавяме найлонови чували и през ден мъкнем отпадъците на гръб до изкопаната от нас яма“, добавя жената.
Веднъж на няколко години, само по избори кандидати за власт трошат скъпи возила до Дъбовица и заливат местните с обещания. Питайте сега кметът на Сунгурларе Георги Кенов,
избран с гласовете на ДПС, дали поне веднъж се е сетил за нас, негодуват в селото.
Голямата им болка обаче е другаде. От няколко години балканджиите, забравени от държавата си, водят обречена битка със „стопански производител“, сложил ръка на цялото село.
Смята, че негови са ливадите, мерите, пасищата, нивите, стопанския двор на бившата кооперация „Шехово“. Дори камъните, които незаконно копае за строителството.
Селото е включено в Натура`2000 и се води защитено заради природните си дадености. А той е изровил района, твърди Димитър Иванов и показва огромна папка с документи срещу някой си Иван Тонев. В началото не можем да повярваме на фактите в папката. Всичко се оказва истина.
Дъбовчани сами го пуснали да се разпорежда с техните имоти през 2003г. Предоставили му с договор близо 7 000 декара земя заради уверенията му, че ще я обработва, а на собствениците ще плаща рента. Дали му под наем и целия стопански двор - заедно с техниката, машините, инвентара.
Вместо да работи обаче, Тонев през 2006 година преотдал голяма част от землището на трето лице, а наема прибирал еднолично. За целта използвал фалшиво пълномощно от собствениците на земята, че са съгласни той да се разпорежда с нея както намери за добре.
Сред подписаните в документа от 11 май същата година е дори и покойник - Иван Тодоров, починал месец и половина по-рано.
Независимо, че земята на Дъбовица пустее шеста година, Тонев и новият му съратник Пламен Джастанов, добил право върху над 1300 декара, печелят, при това твърде добре. По схемите на фонд „Земеделие“ за отпускане на субсидии за ползване на мери и ливади. За да може да кандидатства по програмите, Джастаров си направил адресна регистрация в Дъбовица. Никой в селото обаче не го е виждал, местните хора не го познават.
По почина на мнимия пчелар Иван Кожухаров от Сливен, който трупа пари от европейските фондове за развитие на селските райони и за когото „Десант“ подробно разказа в брой 4, 29-годишният Пламен също се е регистрирал като производител на пчели-майки, за да
дърпа двойни субсидии – от една страна за пасищата, от друга – за „биологично чистия мед“.
Истинският му адрес е в Сливен, откъдето е и този тарикат Кожухаров, за когото писахте. Нищо чудно, двамата да се окажат комбина, защото схемата за източване на програмите е една и съща, коментират в селото.
Сега те са тръгнали да разтрогват договора с местния феодал Тонев, който обаче се е запънал и не иска да се разделя с чуждите имоти. Намерихме хора, които наистина ще работят земята ни, а наемите искаме да влизат за инфраструктурата на Дъбовица. Защото от кмета на Сунгурларе помощ няма да дочакаме, коментира Димитър Иванов.
Да ме съдят, като искат, аз също имам документи. Каквото трябва съм показал в общината, а кметът ми е личен приятел. Да не се надяват, че ще стане така, както те искат, контрира Иван Тонев, който се е залостил в административната сграда на бившето стопанство и не дава пиле да прехвръкне от двора.
